— Напълно заслужено.
— Вече не.
— Ще видим това.
Те стигнаха до стълбището и се качиха на третия етаж. Хранилището на Брадшоу се намираше в коридор 12, зад сива метална врата с номер 24. Бител се поколеба, преди да мушне ключа в ключалката.
— Няма да се взриви, нали?
— Добър въпрос.
— Не е смешно.
Кристоф отвори вратата, натисна ключа на лампата и тихо изруга. Имаше картини навсякъде — картини в рамки, картини на подрамници, картини, навити на руло като килими на персийски пазар. Габриел разви една на пода, за да я види Бител. На нея бе изобразена вила, издигаща се на върха на морска скала, обагрена от диви цветя.
— От Моне ли е? — попита Кристоф.
Алон кимна утвърдително.
— Беше открадната от един музей в Полша преди около двадесет години.
Той разви друго платно — жена, държаща ветрило.
— Ако не греша — каза Бител, — това е на Модиляни.
— Не грешите. Това беше една от картините, задигнати от Музея на модерното изкуство в Париж през 2010 година.
— Обирът на века. Спомням си го.
Кристоф последва Габриел през вратата, която водеше към вътрешното помещение на хранилището. В него имаше два големи статива, халогенна лампа, флакони с разтворители, кутийки с бои, четки, изцапана с бои палитра и каталога на „Кристис“ от лондонския търг на картини от стари майстори за 2004 година. Той беше отворен на „Разпятие Христово“, приписвано на последовател на Гуидо Рени34, което бе умело нарисувано, но без вдъхновение, и не си заслужаваше комисионата за аукционера.
Алон затвори каталога и огледа хранилището. Помисли си, че това бе тайното ателие на майстор фалшификатор в Галерията на безследно изчезналите. Обаче си личеше, че в тази стая Ив Морел е правел повече от това да фалшифицира картини; той се бе занимавал и с реставрация. Габриел вдигна палитрата и прокара пръсти по засъхналите върху нея бои. Охра, златисто, червено: цветовете на „Рождество Христово“.
— Какво е това? — попита Бител.
— Доказателство за съществуване.
— Какво искате да кажете?
— Тя е била тук — каза Алон. — Тя съществува.
В двете помещения на хранилището имаше сто четирийсет и седем картини от импресионисти, модернисти, стари майстори, но нито една от тях не беше на Караваджо. Габриел снима всички платна с камерата на мобилния си телефон. Единствените други вещи в склада бяха едно бюро и малък сейф. „Твърде малък — помисли си Алон, — за да побере италианска олтарна картина с размери 268 х 197 см.“ Той претърси чекмеджетата на бюрото, но установи, че са празни. После клекна пред сейфа, хвана с два пръста копчето за отваряне и го завъртя. Две завъртания надясно, две завъртания наляво.
— За какво си мислите? — попита Бител.
— Чудя се колко време ще ви отнеме да доведете тук ключар.
Кристоф се усмихна тъжно.
— Може би следващия път.
„Да — помисли си Алон. — Следващия път.“
Те се отправиха обратно към железопътната гара през това, което се считаше за усилен вечерен трафик в Женева. Докато пресичаха моста Монблан, Бител настоя Габриел да му даде по-пълно описание на случая. Когато въпросите му не успяха да изтръгнат никакъв отговор, той поиска Алон предварително да го уведоми, ако се наложи маршрутът му да включи още едно посещение в Швейцария. Габриел с готовност се съгласи, макар че и двамата мъже си дадоха сметка, че това обещание е само проформа.
— В някакъв момент — каза Кристоф — ще трябва да изпразним този склад и да върнем картините на законните им собственици.
— Да — съгласи се Алон.
— Кога?
— Не бих могъл да ви кажа това.
— Аз пък ви казвам, че разполагате с един месец. След това ще трябва да предам случая на федералната полиция.
— Ако го направите — каза Габриел, — това ще взриви пресата и Швейцария ще понесе още негативи.
— Свикнали сме с това.
— Ние също.
Те стигнаха на гарата точно навреме Алон да хване влака за Париж в четири и половина. Когато пристигна, вече беше тъмно. Той се качи в едно чакащо такси и даде на шофьора адрес, намиращ се на малко разстояние от тайната квартира. Ала когато колата спря на улицата, Габриел усети, че мобилният му телефон завибрира. Той отговори на повикването, слуша известно време мълчаливо и след това прекъсна връзката.
— Промяна в плана — каза на шофьора.
— Къде ще ходим?
— На улица „Мироменил“.