— Мога да го направя бързо — отговори Алон, — или да го направя както трябва.
— Двете не са взаимно изключващи се, нали знаеш. Тук, в Италия, нашите реставратори работят бързо. Но не и ти — добави Тиеполо. — Дори когато се правеше, че си един от нас, винаги работеше много бавно.
Габриел си направи нов тампон, намокри го с разтворител и го прокара с въртеливо движение върху пронизаното от стрела тяло на свети Себастиан. Тиеполо го наблюдава напрегнато известно време, после си направи един тампон и тръкна с него върху рамото на светеца. Пожълтелият лак се разтвори моментално, разкривайки боята, положена от Веронезе.
— Твоят разтворител е перфектен — заяви италианецът.
— Винаги е такъв — отговори Алон.
— Каква е сместа?
— Пазя я в тайна.
— При теб всичко ли трябва да е тайна?
Когато Габриел не отговори, Тиеполо погледна надолу към флаконите с химикали.
— Колко метилпрокситол си използвал?
— Нужното количество.
Италианецът се намръщи.
— Не ти ли уредих работа, когато жена ти реши, че иска да прекара бременността си във Венеция?
— Така е, Франческо.
— И не ти ли плащам много повече, отколкото на другите — прошепна той, — въпреки факта, че винаги ме напускаш, когато твоите шефове потърсят услугите ти?
— Винаги си бил много щедър.
— Тогава защо не искаш да ми кажеш формулата за твоя разтворител?
— Защото Веронезе е имал своя тайна формула, а аз си имам моя.
Тиеполо махна пренебрежително с огромната си ръка. После изхвърли замърсения си тампон и си направи нов.
— Снощи ми се обади по телефона шефката на римския отдел на „Ню Йорк Таймс“ — каза той с безцеремонен тон. — Тя иска да напише материал за реставрационните работи за раздела за изкуство в неделния брой. Иска да дойде тук в петък и да поогледа.
— Ако нямаш нищо против, Франческо, смятам да си взема почивен ден в петък.
— Мислех си, че ще кажеш това. — Тиеполо го погледна косо. — Не си ли дори изкушен?
— За какво?
— Да покажеш на света истинския Габриел Алон. Габриел Алон, който се грижи за творбите на великите майстори. Габриел Алон, който може да рисува като ангел.
— Аз говоря с журналисти само в краен случай. И никога не бих си и помислил да говоря с някого от тях за себе си.
— Водил си интересен живот.
— Това е меко казано.
— Може би е време да излезеш иззад покривалото.
— И после какво?
— Можеш да прекараш остатъка от дните си тук, във Венеция, заедно с нас. Ти винаги си бил венецианец по душа, Габриел.
— Звучи примамливо.
— Но?
Изражението на Алон показа ясно, че не желае да обсъжда повече този въпрос. После, като се обърна към платното, той попита:
— Получавал ли си някакви други телефонни обаждания, за които трябва да знам?
— Само едно — отговори Тиеполо. — Генерал Ферари от карабинерите ще пристигне в града по-късно тази сутрин. Той би искал да поговори с теб насаме.
Габриел рязко се обърна и погледна италианеца.
— За какво?
— Не ми каза. Генералът е много по-добър в задаването на въпроси, отколкото в даването на отговори. — Тиеполо се вгледа за миг в Алон. — Никога не съм знаел, че сте приятели с генерала.
— Не сме приятели.
— Откъде го познаваш?
— Веднъж той ме помоли за услуга, а аз нямах друг избор, освен да се съглася.
Франческо се престори на замислен.
— Това трябва да е било за онзи случай във Ватикана преди няколко години, когато една девойка падна от купола на базиликата. Доколкото си спомням, ти реставрираше тяхна картина на Караваджо, когато това се случи.
— Сигурен ли си?
— Така се говореше.
— Не трябва да вярваш на слуховете, Франческо. Те почти винаги лъжат.
— Освен ако не си замесен ти — отвърна с усмивка Тиеполо.
Габриел остави забележката да отекне без отговор във висините на олтара. След това възобнови работата си. Малко преди това той бе използвал дясната си ръка. Сега си служеше еднакво умело с лявата.
— Ти си като Тициан — каза италианецът, докато го наблюдаваше. — Ти си като слънце сред малки звезди.
— Ако не ме оставиш на мира, слънцето никога няма да завърши тази картина.
Тиеполо не помръдна.
— Сигурен ли си, че не си той? — попита той след малко.
— Кой?
— Марио Делвекио.
— Марио е мъртъв, Франческо. Марио никога не е съществувал.
3.
Венеция
Областното управление на карабинерите — Националната военна полиция на Италия, се намираше в сестиера Кастело, недалеч от Кампо Сан Дзакария. Генерал Чезаре Ферари излезе от сградата точно в един часа на обяд. Той не носеше синята си униформа с много медали и отличителни знаци, а цивилен костюм. В едната си ръка държеше дипломатическо куфарче от неръждаема стомана, а в другата — тази, на която липсваха два пръста, бе пъхнал в джоба на палтото си с хубава кройка. Той измъкна ръката си, колкото да се ръкува с Габриел. Усмивката му беше бегла и съвсем формална. Както обикновено, тя не достигна изкуственото му дясно око. Дори за Алон бе трудно да понесе неговия безжизнен, строг поглед. Чувстваше се така, сякаш го изучаваше всевиждащото око на някой коравосърдечен бог.