А после:
– Знам ги аз твойте номера – добави тихо. Тя знаеше номерата на всеки от нас. – И с какво се сдоби? С няколко кърпички, нали? С няколко кърпички и едно дамско портмоне?
Флора дръпна кичура към устата си и го захапа.
– С едно портмоне – отвърна след секунда – и шише с парфюм.
– Дай да видя – каза мисис Съксби и протегна ръка. Лицето на Флора помръкна. Въпреки всичко тя бръкна с пръсти в една дупка на кръста си и можете да си представите изненадата ми, когато се оказа, че дупката е отвор на малък копринен джоб, пришит към роклята ѝ. Извади черно платнено портмоне и шише с тапа на сребърна верижка. В портмонето имаше монета от три пенса и половин мускатово орехче. Навярно го беше взела от пияната жена, която ме дърпаше за роклята. Шишето, вече без тапата, миришеше на рози. Мисис Съксби се навъси.
– Доста малка плячка, а? – попита.
Флора тръсна глава.
– Щеше да бъде по-голяма – отвърна и ме погледна, – ако тя не се беше засиняла.
Мисис Съксби се наведе и отново я удари.
– Ако знаех какво се каниш да направиш – каза, – нямаше да има и толкоз. Виж какво, ако искаш дете, с което да крадеш, вземи някоя от другите ми рожби. Недей да вземаш Сю. Чу ли?
Флора се нацупи, но отвърна, че е чула. Мисис Съксби каза:
– Добре. А сега се махай. И остави плячката, защото ще кажа на майка ти, че се влачиш с мъже.
После ме заведе до леглото си – първо потърка с ръце чаршафите, за да ги стопли, а след това се наведе и започна да духа на пръстите ми, за да стопли мен. Аз бях единственото от нейните деца, за което го правеше. Попита:
– Вече не те е страх, а, Сю?
Но мен все още ме беше страх и ѝ го казах. Казах, че ме е страх, че сводникът ще ме намери и ще ме удари с бастуна си. Тя отвърна, че е чувала за този сводник – само се перчел, нищо повече. Каза:
– Беше Бил Сайкс, нали? Та той е от Кларкънуел. Не се занимава с Бъроу. Момчетата от Бъроу са прекалено яки за него.
Отвърнах:
– Ох, мисис Съксби, само да можехте да видите как събори бедната Нанси и я уби!
– Уби ли я? – попита тя. – Нанси? Та тя беше тук преди час. Само лицето ѝ беше малко натъртено. Сега косата ѝ е накъдрена различно и човек никога не би си помислил, че я е докоснал дори и с пръст.
Попитах:
– Той няма ли пак да я набие?
Тогава тя ми каза, че Нанси най-после се е осъзнала, напуснала е Бил Сайкс завинаги и е срещнала някакъв добър човек от Уопинг, който я уредил да продава захарни мишлета и тютюн в едно магазинче.
Повдигна косата от врата ми и я приглади върху възглавницата. Както вече споменах, косата ми тогава беше много руса, макар че стана кестенява, когато пораснах, и мисис Съксби я поливаше с оцет и я разресваше, докато най-накрая започваше да блести. Сега тя я приглади, а после вдигна един кичур и го докосна с устни. Попита:
– Нали ще ми кажеш, ако Флора пак се опита да те вземе със себе си, когато отива да краде?
Отвърнах, че ще го направя.
– Добро момиче! – каза тя. После излезе от стаята. Отнесе свещта със себе си, но остави вратата открехната, а пердето на прозореца беше от дантела и уличните лампи се виждаха през него. Там никога не беше съвсем тъмно, нито съвсем тихо. На горния етаж имаше няколко стаи, в които от време на време отсядаха момичета и момчета, които се смееха и тропаха, изпускаха монети и понякога танцуваха. Зад стената лежеше сестрата на мистър Ибс, която не ставаше от леглото и често се будеше от кошмари, пищейки. А из цялата къща, наредени едно до друго в люлки като хамсии в сандъци със сол, бяха пръснати бебетата на мисис Съксби. Те започваха да хленчат или да плачат с глас по всяко време през нощта – и най-малкото нещо можеше да ги събуди. Тогава мисис Съксби ги обикаляше с шише джин и им даваше от него с малка сребърна лъжичка, която подрънкваше по стъклото.
Тази нощ обаче според мен стаите на горния етаж бяха празни, а сестрата на мистър Ибс мълчеше и навярно заради тишината бебетата спяха. Тъй като бях свикнала с шума, лежах будна. Лежах и отново се сетих за жестокия Бил Сайкс и за мъртвата Нанси в краката му. От някоя от съседните къщи се чуваше глас на мъж, който псуваше. После удари часовникът на една от църквите – звънът му прозвуча странно по ветровитите улици. Чудех се дали Флора все още я боли зашлевената буза. Чудех се дали Кларкънуел е близо до Бъроу и колко бързо би стигнал до него човек, който е с бастун.
Имах богато въображение, дори по онова време. Когато по Лант стрийт се чуха стъпки, които спряха пред прозореца и бяха последвани от скимтене на куче, от драскане на лапи, от внимателно завъртане на дръжката на вратата на нашата работилница, главата ми отскочи от възглавницата и бях готова да изпищя, но преди да успея да го направя, кучето излая, а в лая му долових нещо, което ми се стори познато: то не беше чудовището с розовите очи от пиесата, а нашето куче Джак. Джак можеше да се бие като бесен. После се чу подсвиркване. Бил Сайкс не свиреше толкова приятно. Устните бяха на мистър Ибс. Беше излязъл, за да купи топъл пудинг с месо за вечеря за себе си и за мисис Съксби.