– Как можахте да кажете подобно нещо? Само ако бях останала... ако не бях заминала с Господина в Брайър... Ох, не трябваше никога да се отделям от вас! – Скрих си лицето в диплите на полата ѝ и отново се разплаках.
– Хайде тихо – отвърна тя и ме погали по главата. – Тихо... – Роклята ѝ жулеше бузата ми, а затворническият стол ме убиваше. Аз обаче не помръднах и я оставих да ме успокоява, сякаш бях дете; накрая и двете се умълчахме. Високо в стената на килията ѝ имаше малък прозорец, който пропускаше две-три ленти слънчева светлина: наблюдавахме ги как пълзят по каменните плочи на пода. Не знаех, че светлината може да пълзи така. Пълзеше, подобно на пръсти. И когато вече почти беше допълзяла от едната до другата стена, чух стъпки и усетих как надзирателката слага ръка на рамото ми.
– Време е – измърмори тя. – А сега ще си кажете "довиждане". Нали така?
Изправихме се на крака. Обърнах очи към мисис Съксби. Погледът ѝ все още беше ясен, но бузите ѝ се бяха променили, бяха станали сиви и влажни като глина. Започна да трепери.
– Скъпа Сю – каза, – ти беше добра с мен... – дръпна ме към себе си и доближи уста до ухото ми. Устата ѝ беше изстинала като устата на мъртвец, но трепереше, сякаш беше парализирана. – Скъпо момиче... – проговори отново тя, шепнейки на пресекулки. Бях готова да се отдръпна. "Не го казвай!", помислих си. Макар и да не знаех какво искаше да ми каже, предпочитах да не го казва, тъй като изведнъж се уплаших. "Не го казвай! " Тя ме стисна по-здраво. – Скъпо момиче... – Шепотът ѝ стана трескав. – Гледай ме утре. Гледай ме. Не си покривай очите. А после, когато вече няма да ме има, ако чуеш лоши неща за мен, си спомни...
– Добре! – отвърнах. Изрекох думата, като едновременно бях ужасена и облекчена. – Добре! – Това беше последното нещо, което ѝ казах. После надзирателката навярно отново ме е докоснала и ме е извела по коридора до портала, а аз съм преплитала крака. Не си спомням. Това, което си спомням, е, че минах през двора на затвора, усещайки слънцето върху лицето си, че извиках, че се обърнах настрани, мислейки си колко странно и нередно и ужасно е слънцето да продължава да грее, даже сега, даже там...
Долових гласа на един от надзирателите. Чух боботенето, но не и думите. Той попита нещо надзирателката, която вървеше до мен. Тя кимна.
– Тази е едната – каза той и ме погледна. – Другата дойде сутринта...
По-късно се чудех какво имаше предвид. Защото в момента бях прекалено замаяна и нещастна, за да се чудя за каквото и да било. Вървях в нещо като унес по обратния път към Лант стрийт и се опитвах, доколкото беше възможно, да се крия в сенките от палещото слънце. Пред вратата на работилницата на мистър Ибс заварих няколко момчета, които рисуваха с тебешир примки върху стъпалото; щом ме видяха, те хукнаха, пищейки. Бях свикнала с тези неща и ги оставих да избягат, но изтрих примките, като ритах с крака. Вътре в къщата спрях за миг, за да си поема дъх и да се огледам – погледнах към тезгяха, по който имаше ивици прах, към инструментите и отливките за ключове, които бяха загубили блясъка си, към завесата от сукно, която беше изскубана от кукичките и висеше. Докато прекосявах кухнята, подът под краката ми скърцаше, понеже по някое време, не бих могла да кажа точно кога, някой беше съборил мангала от поставката му и въглените и пепелта още бяха разпръснати по пода. Изглеждаше съвсем нормално да ги измета, да изправя мангала, но подът така или иначе беше съсипан – беше изпочупен и зейнал там, където полицаите бяха изкъртили дъските. Под тях беше тъмно, но ако човек доближеше лампата, щеше да види, че там има пръст, на дълбочина два фута, влажна пръст, примесена с кости и черупки от стриди, с буболечки и гърчещи се червеи. Масата беше избутана в ъгъла на стаята. Приближих се до нея и седнах на стария стол на мисис Съксби. Чарли Уаг лежеше под него – бедният Чарли Уаг не беше излаял нито веднъж, откакто мистър Ибс го дръпна силно за нашийника. Той ме видя и затупа с опашка, дойде при мен и ми позволи да му изтегля ушите, но после отскочи настрани и легна, положил глава на лапите си.
Стоях тихо и неподвижно като него почти час, а после дойде Дейнти. Носеше вечеря. Не я исках, тя също не я искаше, но беше откраднала едно портмоне, за да я купи, ето защо двете извадихме купички и лъжици и започнахме да ядем бавно, безмълвно, като непрекъснато гледахме часовника – стария часовник с кукувичката върху лавицата, осъзнавайки, че той тиктака равномерно и отброява последните няколко часа от живота на мисис Съксби. Исках, ако мога, да ги усетя. Исках да усетя всяка минута, всяка секунда.
– Да останали? – попита Дейнти, когато наближи време да си тръгва. – Не ми се струва редно да стоиш тук съвсем сама.