– Аз обаче ѝ отговорих, че предпочитам да бъда сама, и накрая тя ме целуна по бузата; после отново останахме само двамата с Чарли и къщата започна да притъмнява около нас. Запалих още свещи. Мислех си за мисис Съксби в светлата ѝ килия. Мислех си за нея така, както я бях виждала много пъти, но не там, а тук, в собствената ѝ кухня: как даваше дозите джин на бебетата, как отпиваше на глътки от чая си, как вдигаше лице, за да я целуна. Мислех си как режеше месо, как си бършеше устата и се прозяваше... Часовникът продължаваше да тиктака – сякаш по-бързо и по-шумно от всякога. Сложих глава на масата, върху ръцете си. Колко бях уморена! Затворих очи. Не можах да се сдържа. Исках да остана будна, но затворих очи и заспах.
За първи път спах, без да сънувам нищо, и се събудих от странен звук: отвън, на улицата, тропаха и се влачеха крака, извисяваха се и затихваха гласове. Помислих си в просъница: "Сигурно е някакъв празник, сигурно има панаир. Кой ден е днес?". После отворих очи. Свещите, които бях запалила, почти бяха изгорели и се бяха образували локвички от восък, а пламъците им приличаха на безброй призраци; след като ги видях, се сетих къде съм. Беше седем часът. След три часа щяха да обесят мисис Съксби. Хората, които чувах, бяха тръгнали към Хорсмангър лейн, за да заемат местата, от които щяха да наблюдават. Първо обаче бяха се отбили на Лант стрийт, за да хвърлят по един поглед на къщата.
Хората продължаваха да прииждат с напредването на сутринта.
– Тук ли е станало? – чувах ги да питат.
А после:
– Това е мястото. Разправят, че кръвта течала толкова бързо и толкова силно, че боядисала стените.
– Разправят, че убитият мъж викал до небето.
– Разправят, че жената задушила бебетата.
– Разправят, че я бил завлякъл с наема.
– Да те побият тръпки, нали?
– Така му се пада.
– Разправят...
Приближаваха се, спираха за миг, а после продължаваха напред; някои минаваха зад къщата и хлопаха на кухненската врата, заставаха до прозореца и се опитваха да погледнат през пролуките на капаците, но аз бях заключила и залостила здраво всичко. Нямах представа дали знаеха, че съм вътре. От време на време някое момче се провикваше:
– Пуснете ни да влезем! Даваме един шилинг, ако ни покажете стаята! – Друго крещеше: – У-уу! У-уу! Аз съм призракът на човека, който беше намушкан, върнах се, за да ви преследвам!
Аз обаче си мислех, че го правят, за да дразнят приятелите си, а не мен. Но ми беше противно да ги слушам, а Чарли Уаг, бедният, не се отделяше от мен, трепереше, стряскаше се и се опитваше да лае при всеки вик или тропот. Най-после го качих на горния етаж, където звуците се чуваха по-слабо. След малко звуците станаха още по-слаби, което беше още по-лошо, понеже това означаваше, че всички са отминали къщата, намерили са си места, откъдето да наблюдават, и вече почти е дошло време за изпълнението на присъдата. Оставих Чарли и се изкачих сама по стъпалата – изкачих се бавно, подобно на момиче, чиито крака са оловни, а после застанах пред вратата на тавана и ме беше страх да вляза вътре.
Там беше леглото, в което се бях родила. Там беше умивалникът, парчето мушама, забодено с кабърчета на стената.
Последния път, когато влязох в стаята, Господина беше жив, беше пиян и танцуваше долу с Дейнти и Джон. Тогава се бях приближила до прозореца, бях сложила палеца си върху стъклото и скрежът се беше превърнал в мръсна вода. Мисис Съксби беше дошла и ме бе погалила по косата... Сега отново се приближих до прозореца. Погледнах навън и едва не припаднах, защото улиците на Бъроу, които тогава бяха тъмни и празни, сега бяха светли и пълни с хора, с толкова много хора! , с хора, които стояха на пътя и пречеха на движението, а зад тях други се бяха покатерили върху оградите и върху первазите на прозорците, държаха се за стълбовете, дърветата и комините. Някои бяха с деца на ръце, други протягаха вратове, за да виждат по-добре. Повечето си бяха закрили очите с длани, за да ги предпазят от слънцето. Лицата на всички бяха обърнати в една и съща посока.
Гледаха към покрива на портала на затвора. Бесилката беше издигната, а въжето вече беше завързано за нея. Някакъв мъж я обикаляше и оглеждаше капака.
Видях го и почти се успокоих, но в същото време усетих, че ми прилошава. Спомних си какво ме беше помолила мисис Съксби с последните, думи, които ми каза: да я гледам. Бях и отвърнала, че ще я гледам. Тогава си мислех, че ще мога да го понеса. Струваше ми се, че трябва да понеса нещо толкова дребно в сравнение с онова, което щеше да изстрада тя... Мъжът вече държеше въжето в ръце и го оглеждаше по дължина дали е здраво. Хората в тълпата протягаха още по-силно вратове, за да могат да виждат. Започнах да се плаша. Продължавах обаче да си мисля, че ще гледам до края. Отново си казах: "Ще го направя. Ще го направя. Тя го е направила за майка ми, а аз ще го направя за нея. Какво друго мога да направя сега за нея?"