Казах си го и в този момент се чуха равномерните удари на часовника: беше десет часът. Мъжът, който стоеше до въжето, се отдръпна, вратата пред стъпалата, водещи към затвора, се отвори и свещеникът се показа върху покрива, последван от първия от надзирателите... Не бях в състояние да гледам. Обърнах се с гръб към прозореца и покрих лицето си с ръце.
После осъзнах какво се случваше по звуците, които се понесоха от улиците. Хората се бяха умълчали след ударите на часовника и пристигането на свещеника; сега ги чувах как започват да свирят и да дюдюкат, от което разбрах, че се е появил палачът. Звукът се разпространи в тълпата подобно на олио във вода. Когато дюдюкането се усили, разбрах, че палачът е дал някакъв знак или се е поклонил. После звукът внезапно отново се промени, започна да се движи по-бързо, сякаш трепереше, сякаш се тресеше из улиците и сред изблици от ужасяващ смях се чу вик "Шапки долу!" Сигурно се беше появила мисис Съксби и хората се опитваха да я видят. Прилоша ми още повече, като си представих как всички онези непознати хора напрягат очи, за да я видят какво представлява, а аз не можех да погледна натам, просто не можех да го направя. Не можех да се обърна, нито да откъсна потните си ръце от лицето си. Можех само да слушам. Чух как смехът премина в шепот и във викове да се пази тишина, което означаваше, че свещеникът чете молитви. Тишината се проточи, а ударите на сърцето ми сякаш я изпълваха. После се чу "Амин" и даже докато думата все още обикаляше из улиците, някои хора в тълпата – онези, които бяха най-близо до затвора, откъдето се виждаше най-добре, изведнъж започнаха да шепнат притеснено. Шепотът се усили, беше поет от всяко едно гърло, а после се превърна в нещо, което приличаше повече на стенене или на пъшкане... Това означаваше, че са я завели до ешафода и в момента връзват ръцете ѝ, откриват лицето ѝ и нахлузват примката на шията ѝ...
После, после настъпи миг, един-единствен миг, който продължи по-кратко, отколкото можеше да си представи човек, на абсолютен, смразяващ покой: бебешкият плач беше укротен, дъхът на хората спря, ръцете притиснаха сърцата и зейналите усти, кръвта потече по-бавно във вените, а мисълта "Не е възможно, няма да се случи, те няма, те не могат..." се лиши от смисъл. А после прекалено скоро, прекалено бързо капакът издрънча и докато падаше, се понесоха писъци... чу се задъхан стон, когато въжето се опъна, сякаш тълпата имаше един общ корем, който беше ударен от огромна ръка.
Отворих очи, само за секунда. Отворих ги, обърнах се и видях не мисис Съксби, защото това изобщо не беше тя, а нещо, което приличаше на поклащащ се шивашки манекен, облечен, за да прилича на жена, с корсет и рокля, но с безжизнени ръце и глава, увиснала като пълна със слама торба ...
Отдръпнах се от прозореца. Не заплаках. Отидох до леглото и легнах върху него. Звуците отново се промениха, когато хората си възвърнаха способността да дишат и да говорят – отпушиха си устите, престанаха да стискат бебетата си, размърдаха се и започнаха да танцуват. Дюдюкаха, крещяха, смееха се ужасяващо, а накрая се чуха одобрителни възгласи. Мисля, че и аз самата бях викала одобрително, докато гледах как бесят хора. Никога не се бях замисляла какво означава да викаш одобрително. Сега, докато слушах продължителните възгласи "ура" ми се стори, че разбрах, макар и да бях потънала в скръб. Хората спокойно биха могли да викат "Тя е мъртва". Тази мисъл препускаше, по-бързо и от кръвта във всяко сърце. "Тя е мъртва, а ние сме живи."
Дейнти отново дойде при мен през онази нощ и донесе вечеря. Не я докоснахме. Само плакахме и си говорихме за онова, което бяхме видели. Тя беше гледала заедно с Фил и някои от другите племенници на мистър Ибс от едно място близо до затвора. Джон казал, че само баламите гледали оттам. Казал, че познавал един човек с покрив, и тръгнал, за да се изкачи върху него. Чудех се дали изобщо е гледал; не беше споменал нищо пред Дейнти. Тя самата беше видяла всичко, с изключение на увисването на мисис Съксби на въжето. Фил, който го беше видял, каза, че било чисто. Мислел си, че в крайна сметка било вярно онова, което хората разправяли за начина, по който палачът връзвал възела, когато трябвало да спускат жени. Всички така или иначе бяха единодушни, че мисис Съксби се е държала много смело и е умряла, без да трепне. Спомних си онзи поклащащ се шивашки манекен, стегнат здраво в корсета и роклята, и се чудех дали щяхме да разберем, ако беше треперила и ритала.