Нямаше обаче смисъл да разсъждавам върху това. Сега имаше други неща, за които трябваше да се погрижа. Отново бях сираче и както сигурно постъпват всички сираци, през следващите две-три седмици започнах да се оглеждам наоколо със свито сърце и да осъзнавам, че светът е безмилостен и загадъчен и че съм длъжна да си проправя път през него сама. Нямах никакви пари. Срокът за плащането на наема за работилницата и къщата беше изтекъл през август: дойде някакъв мъж и похлопа на вратата, а после си отиде, тъй като Дейнти запретна ръкави и се закани, че ще го удари. И той ни остави на мира. Мисля, че къщата се беше прочула като място, където е било извършено убийство, и никой не искаше да я наеме. Знаех обаче, че след време ще бъде наета. Знаех, че мъжът ще се върне някой ден, ще доведе със себе си и други мъже и ще разбие вратата. Тогава къде щях да живея? Как щях да се справя сама? Предполагах, че ще си намеря нормална работа в някоя млекарница, бояджийница или кожухарница. Само като си помислех обаче, ми прилошаваше. Всички в моя свят знаеха, че да си на нормална работа означава да ти съдират кожата и да умираш от скука. Предпочитах да си остана измамница. Дейнти каза, че познава три момичета, които крадели по улиците в района на Улидж и си търсели още едно момиче... Каза го, като избягваше погледа ми, защото и двете знаехме, че уличните кражби са доста мизерно занимание в сравнение с онова, с което бях свикнала аз.
Но това беше всичко, с което разполагах, и си помислих, че може би става. Нямах сили да търся нещо по-добро. Нямах сили, нито настроение за каквото и да било. Малко по малко всичко, което беше останало на Лант стрийт, замина – беше заложено или продадено. Продължавах да нося светлата басмена рокля, която бях откраднала от жената на село! , и сега тя изглеждаше много зле, понеже в къщата на доктор Кристи бях отслабнала, а и сега продължавах да слабея. Дейнти заяви, че съм станала толкова остра, че ако имало как да вдянат в мен конец, спокойно можели да ме използват за шиене.
И така, когато се захванах да приготвям нещата, които исках да взема със себе си в Улидж, се оказа, че не е останало почти нищо. А когато се замислих за хората, с които трябваше да се сбогувам, не се сетих за никого. Имаше само едно нещо, което трябваше да свърша, преди да тръгна – да прибера вещите на мисис Съксби от Хорсмангър лейн.
Взех Дейнти със себе си. Не смятах, че ще мога да понеса всичко това сама. Отидохме там един септемврийски ден – повече от месец след процеса. Лондон се беше променил оттогава. Лятото беше свършило и дните най-сетне се бяха захладили. Улиците бяха покрити с прах и слама и с изсъхнали листа. Затворът изглеждаше по-мрачен и по-студен от всякога. Портиерът обаче ме позна и ме пусна да вляза. Погледна ме и на мен ми се стори, със съжаление. Както и надзирателките. Бяха приготвили вещите на мисис Съксби, опаковани с восъчна хартия и завързани с канап. – "Предадени на дъщеря" – казаха, докато си отбелязваха в една книга, и ме накараха да си напиша отдолу името. Вече можех да си пиша името толкова бързо, колкото всеки друг, след престоя си в къщата на доктор Кристи... После надзирателките ме преведоха обратно през дворовете по сивеещата земя на затвора – знаех, че мисис Съксби е заровена там без камък върху гроба, за да не може никой да идва и да я оплаква, и ме изкараха през портала с ниския плосък покрив, където бях видяла да издигат ешафода. Минаваха под този покрив всеки ден от живота си, без той да означава нещо за тях. Когато дойде време да се сбогуваме, посегнаха да хванат ръката ми. Не бях в състояние да им я подам.
Пакетът беше лек. Носех го обаче към къщи, чувствайки някакъв страх, който сякаш го правеше тежък. Когато стигнах до Лант стрийт, бях започнала да залитам: приближих се бързо до кухненската маса, сложих го върху нея, затаих дъх и си разтрих ръцете. Страхувах се да го отворя и да погледна към вещите на мисис Съксби. Мислех си за нещата, които бяха вътре: за обувките, за чорапите, които вероятно бяха запазили формата на пръстите и петите ѝ, за фустите, за гребена, в който вероятно имаше косми от косата ѝ..."Не трябва да го правиш! , мислех си. Остави го! Скрий го! Отвори го някой друг път, не днес, не сега!"
Седнах и погледнах към Дейнти.
– Дейнти – казах, – не смятам, че мога да го отворя.
Тя сложи ръката си върху моята.
– Според мен трябва да го отвориш – отвърна. – Същото беше с мен и със сестра ми, когато взехме нещата на майка ми от моргата. Прибрахме пакета в едно чекмедже и почти цяла година не го погледнахме, когато Джуди го отвори, роклята беше изгнила, а обувките и бонето почти се бяха скапали, защото бяха стояли толкова дълго време с речната вода. И после нямаше нищо, което да ни напомня за мама, абсолютно нищо, с изключение на тънката верижка, която тя винаги носеше. Която татко най-накрая заложи, за да има пари за джин...