Видях как устната ѝ затрепери. Не можех да понеса сълзите ѝ.
– Добре – казах. – Добре. Ще го направя.
Ръцете ми обаче още трепереха и когато дръпнах пакета към себе си и се опитах да развържа канапа, установих, че надзирателките го бяха стегнали прекалено много. Тогава Дейнти се опита да го развърже. И тя не успя. – Трябва ни нож – казах – или ножица... – Но известно време след като Господина умря, не можех да погледна към каквото и да било острие, без да трепна, ето защо бях накарала Дейнти да отнесе всичко и сега нямаше нищо остро, освен мен в къщата. Отново започнах да дърпам и да чопля възлите, но се бях изнервила много и ръцете ми се бяха навлажнили. Най-после вдигнах пакета до устата си и захапах със зъби възела: канапът се разхлаби и хартията се разтвори. Отскочих назад. Обувките, фустите и гребенът на мисис Съксби се изсипаха върху масата и изглеждаха така, както се опасявах. А върху тях, тъмна и разлята като катран, се показа старата ѝ черна рокля от тафта.
Не се бях сетила за нея. Защо не се бях сетила? Това беше най-лошо от всичко. Роклята изглеждаше така, сякаш самата мисис Съксби лежеше, припаднала на масата. Върху предницата ѝ все още беше забодена брошката на Мод. Диамантите бяха изкъртени, което беше без значение за мен, но сребърните щипки си бяха на мястото и бяха изцапани с кръв, кафява кръв, която толкова беше изсъхнала, че почти беше станала на прах. Тафтата беше корава. Беше ръждива от кръвта. Около ръждивите петна имаше бели кръгове: адвокатите бяха показали роклята в съдебната зала и ги бяха очертали с тебешир.
Приличаха ми на белези върху тялото на мисис Съксби.
– Ох, Дейнти – казах, – не мога да го понеса! Донеси ми парцал и вода, моля те. Ох! Колко ужасно изглежда! – Започнах да търкам. И Дейнти търкаше. Търкахме по същия начин, унили и треперещи, по който бяхме жулили пода на кухнята. Парцалите се зацапваха. Ние все повече се задъхвахме. Първо изчистихме полата. После аз хванах яката, дръпнах към себе си горната част и започнах да я търкам.
И докато я търках, роклята издаде странен звук – изскърца или изшумоля.
Дейнти остави парцала.
– Какво беше това? – попита. Нямах представа. Дръпнах роклята по-близо до себе си и звукът отново се чу. – Молец ли е? Вътре ли хвърчи?
Поклатих глава.
– Не мисля. Прилича на хартия. Може би надзирателките са пъхнали нещо...
Когато обаче вдигнах роклята и я изтръсках, не падна нищо, абсолютно нищо. Шумоленето отново се чу, докато я оставях на масата. Стори ми се, че идваше от онази част на предницата, която е била точно под сърцето на мисис Съксби. Сложих ръка върху нея и я опипах. Тафтата там беше корава не само от петната от кръвта на Господина, но и от нещо друго, от нещо, което беше попаднало или беше пъхнато между роклята и сатенената ѝ подплата. Каква беше то? Не можех да разбера само от опипването. Ето защо обърнах предницата наопаки и огледах ръба. Беше разтворен, а сатенът беше подгънат, за да не се разнищи. Образуваше се нещо като джоб, в роклята. Погледнах към Дейнти, а после бръкнах вътре. Отново се чу шумолене и аз я дръпнах.
– Сигурна ли си, че не е молец? Или прилеп?
Беше писмо. Мисис Съксби го беше крила там – откога? Не можех да предположа. Първо си помислих, че сигурно го беше сложила там за мен – че го е написала в затвора, че е някаква бележка, която е трябвало да намеря, след като я обесят. Мисълта ме изнерви. По писмото обаче имаше следи от кръвта на Господина, ето защо си помислих, че трябва да е било в роклята преди онази нощ, в която той умря. После ми се стори, че е било там от доста по-дълго време, защото след като го погледнах по-внимателно, видях, че е много старо. Местата, където беше сгънато, бяха омекнали. Мастилото беше избеляло. Хартията се беше накъдрила от тафтената рокля на мисис Съксби, която го беше притискала силно към корсетите ѝ. Печатът...
Погледнах към Дейнти. Печатът не беше счупен.
– Не е счупен! – казах. – Защо? Защо е носила писмото толкова близо до сърцето си, защо го е пазила толкова грижливо, толкова дълго, без да го прочете? – Обърнах го в ръцете си. Отново се взрях в надписа. – Чие е това име тук? – попитах. – Можеш ли да видиш?
Дейнти погледна и поклати глава. – Ти не можеш ли? – отвърна. – И аз не можех. Очите ми различаваха ръкописните букви по-трудно от печатните, а почеркът беше дребен и наклонен и думите бяха размазани и покрити с отвратителни петна. Приближих се до лампата и вдигнах листа до фитила. Присвих очи. Дълго го гледах. Най-накрая ми се стори, че беше написано моето име; там, върху сгънатата хартия, стоеше моето собствено име.