– Не знам дали трябва... – После сигурно забеляза изражението върху лицето ми. – Добре, добре – каза. – Нека да видим. Какво има тук? – Дръпна листа към себе си. "Аз, Мариан Лили от... Какво е това? Беър хаус? Брайър хаус? ... от Брайър хаус, Бъкингамшир, със здрав разум, но със слабо тяло, с настоящото волеизявление поверявам невръстната си дъщеря СЮЗАН... Ще го изправите ли малко? Така е по-добре...с настоящото волеизявление поверявам... хмм, хмм... на грижите на мисис Грейс Съксби и определям същата за нейна настойница, като желанието ми е тя да бъде отгледана от нея, без да узнае истинския си произход. За който произход трябва да бъде уведомена на осемнайсетия ѝ рожден ден, 3 август 1862 г., като желанието ми също така е на този ден тя да встъпи във владение на половината от моето лично състояние.
В замяна Грейс Съксби се съгласява да повери на грижите ми собствената си обична дъщеря Мод... Господи, пак същата работа! Не можете ли да го държите както трябва? ... обичната дъщеря Мод и желанието ѝ е тя да бъде отгледана по същия начин – без да узнае истинското си име и истинския си произход до гореспоменатата дата, на която дата моето желание е тя да встъпи във владение на останалата част от състоянието ми.
Този документ е достоверен и представлява официално изражение на желанията ми. Той е споразумение между мен и Грейс Съксби в разрез с волята на баща ми и на брат ми, което трябва да бъде признато от закона.
На Сюзан Лили не трябва да се съобщава нищо за нещастната ѝ майка, освен това, че тя е положила усилия да я избави от всякакви тревоги.
Мод Съксби следва да бъде отгледана като истинска дама и да знае, че майка ѝ я е обичала повече от собствения си живот." Леле боже! – Мъжът се изправи. – А сега ми кажете, че не си струваше да дадете седем пенса. Ако вестниците го докопат, не ще ѝ дума, че ще струва много повече. Колко странно изглеждате! Няма да припаднете, нали?
Бях залитнала и се бях уловила за таблата му. Рендетата му се плъзнаха.
– Внимавайте! – извика сърдито той. – Това е стоката ми, погледнете, ще се разсипе и ще се смачка.
Дейнти се приближи до мен и ме хвана.
– Извинявайте – казах. – Извинявайте.
– Добре ли сте? – попита той, докато оправяше рендетата.
– Да.
– Дойде ви като гръм от ясно небе, а?
Поклатих глава или може би кимнах, не си спомням, стиснах здраво писмото и се отдалечих от него, препъвайки се.
– Дейнти – казах. – Дейнти...
Тя ме сложи да седна до една стена.
– Какво става? – попита. – Ох, Сю, какво означава всичко това?
Мъжът продължаваше да гледа към нас.
– На ваше място щях да ѝ дам вода – извика.
Аз обаче не исках вода и не бих позволила на Дейнти да се отдалечи от мен. Притиснах я до себе си и допрях лице до ръкава ѝ. Започнах да треперя. Започнах да треперя, както би треперила една ръждясала брава, когато пластинките се повдигнат от скърцащите пружинки и езичето се освободи и изхвърчи. – Моята майка... – казах. Не можах да довърша. Беше ми прекалено трудно да го изрека, беше ми прекалено трудно даже да го осъзная! Моята майка, майката на Мод! Не можех да повярвам. Сетих се за снимката на красивата жена, която бях видяла в кутийката в Брайър. Сетих се за гроба, който Мод търкаше, и за тревата, която подстригваше. Сетих се за Мод, за мисис Съксби, а после и за Господина. "Аха, най-сетне разбрах!" беше казал той. А сега и аз разбрах. Вече знаех какво е копнеела да ми каже в затвора мисис Съксби, но се е страхувала. "Ако чуеш лоши неща за мен..." Защо е пазила тайната толкова дълго? Защо ме е излъгала за майка ми?
Майка ми не е била убийца, а дама. Била е дама със състояние, което е искала да раздели...
"Ако чуеш лоши неща за мен, си спомни..."
Мислих толкова дълго, че започна да ми прилошава. Доближих писмото до лицето си и изстенах. Мъжът с напръстниците продължаваше да стои недалеч от нас и да ме гледа; след малко се насъбраха хора и също започнаха да гледат.
– Пияна ли е? – чух някой да казва.
А после:
– Кошмари ли има?
– Получила е припадък, нали? Приятелката ѝ трябва да пъхне лъжица в устата ѝ, за да не си глътне езика.
Не можех да понеса гласовете им, очите им. Посегнах към Дейнти и се изправих, а тя ме прегърна и ми помогна да се завлека, залитайки, до вкъщи. Даде ми да пия бренди. Сложи ме да седна на масата. Роклята на мисис Съксби все още лежеше върху нея. Взех я, стиснах я в юмруците си и скрих лице в гънките ѝ, а после изревах като звяр и я запокитих на пода. Разтворих писмото и отново се взрях в написаните с мастило редове. "СЮЗАН ЛИЛИ..." И отново изстенах. После станах и започнах да крача насам-натам.