– Дейнти – казах задъхано, – Дейнти, тя сигурно е знаела. Сигурно през цялото време е знаела. Сигурно ме е изпратила там заедно с Господина, знаейки какво възнамерява да направи накрая той. Ох! – Гласът ми прегракна. – Изпратила ме е, за да ме остави там и да си върне обратно своята Мод. Винаги е искала единствено Мод. Пазеше ме, а накрая се отказа от мен, за да може Мод, за да може Мод...
Замълчах. Сетих се за Мод, която скочи с ножа. Сетих се за Мод, която ме накара да я намразя. Сетих се за Мод, която ме накара да смятам, че ме е наранила, за да ми попречи да узная кой ме е наранил най-силно...
Сложих си ръката на устата и избухнах в плач. И Дейнти се разплака.
– Какво е станало? – попита. – О, Сю, изглеждаш толкова странно! Кажи какво е станало?
– Най-лошото, което можеше да стане – отвърнах през сълзи. – Най-лошото!
Видях го съвсем ясно, като светкавица в тъмно небе. Мод се беше опитала да ме предпази, а аз не бях разбрала. Исках да я убия, а през цялото време...
– И я оставих да си тръгне! – казах и отново започнах да крача из стаята. – Къде е тя сега?
– Кой къде е? – почти изпищя Дейнти.
– Мод! – отвърнах. – Ох, Мод!
– Мис Лили ли?
– Наричай я мис Съксби! Ох! Ще полудея! Само като си помисля, че я смятах за паяк, който е оплел всички нас в паяжината си! Само като си помисля как стоях и забождах с фуркети косата ѝ! Ако бях казала... Ако тя се беше обърнала... Ако знаех... щях да я целуна...
– Щеше да я целунеш ли? – попита Дейнти.
– Щях да я целуна! – отвърнах. – О, Дейнти, и ти щеше да я целунеш! Всеки щеше да го направи! Тя беше перла, истинска перла! А аз я загубих, отблъснах я!
Не спирах да говоря. Дейнти се опита да ме успокои, но не успя. Крачех, кършех ръце, скубех си косата, свличах се на пода, лежах и стенех. Най-накрая се свлякох и не станах. Дейнти плачеше и ме молеше – донесе вода и я изля върху лицето ми, изтича надолу по улицата до къщата на едни съседи за очистително, но аз продължавах да лежа, сякаш бях мъртва. Бях се разболяла. Бях се разболяла, ей така, изведнъж. Тя ме отнесе в старата ми стая и ме сложи в леглото. Каза ми, че след като отново съм отворила очи, не съм я познала, борила съм се с нея, когато се опитала да ме съблече, говорела съм като умопомрачена за някаква карирана рокля, за гумени обувки и най-вече за нещо, за което съм твърдяла, че тя е взела от мен, а аз съм щяла да умра без него. "Къде е то? , викала съм. Къде е то? Ох!"
Плачела съм толкова често и толкова жално, че тя донесла всичките ми вещи и ми ги показала една по една; най-накрая открила в джоба на роклята ми стара ръкавица от ярешка кожа, измачкана, мръсна и нахапана, и след като съм я видяла, съм я взела и дълго съм ридала така, сякаш съм умирала от мъка. Не си спомням нищо. Почти цяла седмица бях с треска, а после бях толкова слаба, че сякаш треската все още не беше преминала. Дейнти непрекъснато се грижеше за мен – даваше ми чай, супи и каши, повдигаше ме, за да мога да седна на гърнето, бършеше отвратителната пот от лицето ми. Продължавах да плача, да проклинам и да се мятам в леглото, когато се сещах за мисис Съксби и за начина, по който ме беше изиграла, а когато се сещах за Мод, плачех още по-силно. Защото през цялото време около сърцето ми сякаш се беше издигал бент, който не пропускаше любовта ми до него: сега бентът се беше скъсал, сърцето ми беше залято и аз си мислех, че ще се удавя... С оздравяването ми обаче любовта ми постепенно се уталожи. Уталожи се и ми се струваше, че най-после съм се успокоила както никога досега.
– Загубих я – повтарях непрекъснато на Дейнти. Повтарях го обаче без вълнение – отначало го прошепвах, а с отминаването на дните и с възстановяването на силите ми го измърморвах; накрая го изговарях с естествен глас. – Загубих я – казвах, – но възнамерявам да я намеря. Даже и да трябва да я търся цял живот. Ще я намеря и ще ѝ кажа онова, което знам. Може да е заминала. Може да е на другия край на света. Може да се е омъжила! Не ме интересува. Ще я намеря и ще ѝ кажа всичко...
Не бях в състояние да мисля за нищо друго. Просто изчаквах да се почувствам достатъчно добре, за да тръгна. Накрая реших, че повече няма да чакам. Станах от леглото, а стаята, която сякаш се накланяше и се въртеше, винаги когато си повдигах главата, сега остана неподвижна. Измих се, облякох се и извадих чантата с нещата, които бях приготвила за Улидж.
Взех писмото и го пъхнах в роклята. Според мен Дейнти си помисли, че отново ме е втресло. Целунах я по бузата, а лицето ми беше студено.
– Грижи се за Чарли Уаг вместо мен – казах.
Тя видя колко съм сериозна и непреклонна и се разплака.