– Как ще го направиш? – попита. – Отговорих ѝ, че имам намерение да започна търсенето от Брайър. – А как ще стигнеш дотам? С какво ще си платиш пътя? – Отвърнах: – Ще вървя пеша. – Когато чу това, тя си избърса очите и прехапа устна. – Чакай – каза. Излезе тичешком от къщата. Нямаше я двайсет минути. Когато се върна, стискаше в ръка една лира. Беше лирата, която беше скрила преди толкова много време в стената на фабриката за нишесте и ни беше поръчала да я погребем с нея, когато умре. Накара ме да я взема. Целунах я отново. – Ще се върнеш ли някога? – попита. Отвърнах, че не знам.
И така, напуснах Бъроу за втори път и отново пропътувах разстоянието до Брайър. Този път нямаше мъгли. Влакът се движеше нормално. В Марлоу същият кондуктор, който тогава ми се изсмя, след като го попитах за файтон, сега дойде да ми помогне да сляза от вагона. Не ме помнеше. Но даже и да ме помнеше, не би ме познал. Бях толкова слаба, че според мен си помисли, че съм болнава.
– Идвате от Лондон, заради въздуха, нали? – попита ме любезно. Погледна към малката чанта, която държах. – Ще се справите ли? – А после, както миналия път, попита: – Никой ли не е дошъл да ви посрещне?
Отвърнах, че ще вървя пеша. И наистина вървях пеша една-две мили. После реших да си почина, на някакъв прелез на пътя; един мъж и едно момиче минаха покрай мен с кон и каруца и сигурно и те си помислиха, че съм болнава, понеже спряха и ме качиха. Настаниха ме на седалката. Мъжът ме наметна с палтото си.
– Далече ли отивате? – попита.
Отвърнах, че отивам в Брайър и че може да ме оставят на някое място близо до имението.
– В Брайър! – възкликнаха те, когато чуха думите ми. – Но защо ще ходите в имението? Там не живее никой, откакто старецът умря. Не знаете ли?
Никой не живеел там! Завъртях глава. Отвърнах, че знам, че мистър Лили е бил болен, че не е можел да си служи с ръцете и да говори и че е трябвало да го хранят с лъжица. Те кимнаха. Казаха, че горкият господин умирал бавно и мъчително през цялото лято, в онази отвратителна горещина.
– Разправят, че най-накрая се вмирисал – казаха, снишавайки глас. – И макар че племенницата му, онова скандално момиче, което избяга с един господин... знаете ли за това? – не отговорих. – ... макар че тя се върна, за да се грижи за него, преди месец той умря и оттогава къщата е заключена.
Значи Мод се беше върнала и пак беше заминала! Само ако знаех... Извърнах глава. Когато проговорих, гласът ми пресекваше. Надявах се, че ще го отдадат на друсането на каруцата. Попитах:
– А племенницата, мис Лили? Какво стана... Какво стана с нея?
Те обаче само свиха рамене. Нямали представа. Говорело се, че се била върнала при съпруга си. Говорело се, че била заминала за Франция...
– Бяхте решили да погостувате на някой от прислужниците, нали? – попитаха, поглеждайки към басмената ми рокля. – Прислужниците също напуснаха. Всички, с изключение на един, който остана, за да пази имението от крадци. Не бих искал да имам неговата работа. Разправят, че сега къщата била обитавана от призраци.
Това несъмнено беше удар за мен. Аз обаче очаквах удари и бях готова да ги понеса. Когато ме попитаха дали искам да ме върнат обратно в Марлоу, им отговорих, че ще продължа. Мислех си, че прислужникът сигурно е мистър Уей. Мислех си: "Ще го намеря. Той ще ме познае. А той, ох! се е видял с Мод. Ще ми каже къде е отишла и така, те ме свалиха там, където започваше стената на парка на Брайър, и аз отново тръгнах пеша. Шумът от копитата на коня отслабна. Пътят беше пуст, денят беше мрачен. Беше едва три часът, но здрачът сякаш вече се сгъстяваше в сенките, изчаквайки да запълзи и да се издигне нагоре. Стената ми се стори по-дълга, отколкото преди, когато бях минала покрай нея с двуколката на Уилям Инкър. Вървях може би час и чак тогава видях арката на портата и покрива на къщата на пазача зад нея. Забързах крачка, но изведнъж сърцето ми се сви. Къщата на пазача беше затворена и тъмна. На портата имаше верига с катинар, а пред нея се беше натрупала купчина от листа. Вятърът блъскаше железните пръчки и те сякаш простенваха тихо. А когато пристъпих към портата и я бутнах, тя скърца дълго.
– Мистър Уей! – извиках. – Мистър Уей! Има ли някой?
Гласът ми накара десетина черни птици да изхвърчат от храстите, грачейки. Шумът беше ужасен. Помислих си: "Това със сигурност ще принуди някого да дойде." Но не стана така: птиците продължиха да грачат, а вятърът застена по-силно в пръчките; извиках отново, но никой не се появи. Тогава погледнах към веригата и катинара. Веригата беше дълга. Според мен я бяха сложили просто за да не могат да влизат крави и момчета. Сега обаче аз бях по-слаба и от момче. Помислих си: "Няма нищо нередно. Преди работех тук. И пак бих могла да работя..." Бутнах отново портата, доколкото беше възможно: отвори се пролука, която беше достатъчно широка, да мога да се провра през нея.