Портата се затвори зад гърба ми със силен трясък. Птиците отново излетяха. И този път обаче не дойде никой.
Изчаках една минута и после тръгнах.
Зад стените изглеждаше по-тихо отколкото преди – по-тихо и по странно. Следвах пътя. От вятъра дърветата сякаш шепнеха и въздишаха. Клоните им бяха голи. Листата им образуваха дебела покривка върху земята: бяха се намокрили и се лепяха по полата ми. На места имаше кални локви. На места имаше храсти, които бяха избуяли. Тревата в парка също беше избуяла и изсушена от лятото, но беше повалена от дъждовете. Беше започнала да гние по върховете и миришеше особено. Мисля, че в нея имаше мишки. Може би имаше плъхове. Чувах ги да тичат, докато вървях.
Забързах се. Пътят се спусна надолу, а после започна да се издига. Спомних си как пътувахме по него с Уилям Инкър в мрака. Знаех какво следва. Знаех накъде ще завие и какво ще видя зад завоя... Знаех, но въпреки всичко подскочих, когато изведнъж се озовах пред къщата, когато я видях да се извисява от земята толкова сива и мрачна. Спрях в началото на покритата с чакъл площ. Бях започнала да се плаша. Беше много тихо и тъмно. Капаците на прозорците бяха затворени. На покрива бяха накацали птици. Бръшлянът се беше откачил от стената и се развяваше като коса. Огромната входна врата, която винаги беше издута от дъжда, беше по-издута от всякога. Верандата беше пълна с мокри листа. Изглеждаше като къща, която не е предназначена за хора, а за призраци. Изведнъж си спомних, че мъжът и момичето бяха казали, че е обитавана от призраци...
Побиха ме тръпки. Погледнах назад към пътя, по който бях дошла, а после към поляните. Те преминаваха в тъмни и гъсти гори. Пътеките, по които поемах с Мод, бяха изчезнали. Отметнах назад глава. Небето беше сиво и от него ръмеше дъжд. Вятърът продължаваше да шепне и да въздиша в дърветата. Отново ме побиха тръпки. Къщата сякаш ме гледаше. Помислих си: "Само ако мога да намеря мистър Уей! Къде ли може да е той?", и тръгнах покрай задната страна на къщата към конюшните и дворовете. Движех се предпазливо, защото стъпките ми отекваха силно. И тук обаче беше тихо и празно, както навсякъде другаде. Не се разлаяха кучета. Вратите на конюшните бяха отворени, но конете ги нямаше. Огромният бял часовник беше там, но стрелките, което ме шокира повече от всичко, стрелките не се движеха, не показваха точния час. Часовникът не беше ударил нито веднъж, докато вървях: именно това, мисля, правеше тишината толкова странна.
– Мистър Уей! – извиках, но извиках тихо. Струваше ми се, че не би било редно да викам силно тук. – Мистър Уей! Мистър Уей!
После забелязах, че от един от комините се издигаше тънка струя дим, което ми даде кураж. Стигнах до вратата на кухнята и почуках леко. Никакъв отговор. Натиснах дръжката. Вратата беше заключена. Отидох до вратата на градината, до вратата, през която бях избягала през онази нощ с Мод. Тя също беше заключена. Заобиколих отново и стигнах до предната част на къщата. Приближих се до един от прозорците, отворих капака и погледнах вътре. Не можах да видя нищо. Долепих ръцете и лицето си до стъклото и когато натиснах, резето на прозореца сякаш помръдна. Поколебах се около минута, а после дъждът заплющя, сякаш валеше град. Блъснах силно. Резето изхвърча от болтовете и прозорецът полетя навътре. Повдигнах се на перваза и скочих.
После останах на място, съвсем неподвижно. Звукът от разбиването на резето сигурно е бил ужасен. Ами ако мистър Уей го беше чул и пристигнеше с пушка, вземайки ме за крадец? Вече се чувствах като крадец. Мислех си за майка си... Майка ми обаче никога не е била крадла. Майка ми е била дама. Майка ми е била господарката на тази огромна къща... Поклатих глава. Никога нямаше да мога да повярвам. Започнах тихо да обикалям из стаята. Тя беше тъмна – помислих си, че е столовата. Никога не бях влизала в нея. Но се бях опитвала да си представя Мод как седи на вечеря с чичо си; бях се опитвала да си представя как отхапва по малко от месото... Пристъпих към масата. Тя беше сервирана, върху нея бяха сложени свещи, нож и вилица и чиния с ябълки; беше обаче покрита с прах и паяжини, а ябълките бяха изгнили. Въздухът беше застоял. На пода имаше счупена чаша – кристална чаша, позлатена по ръба.
Вратата беше затворена. Мисля, че не беше отваряна от седмици, но когато завъртях дръжката и я натиснах, тя се отвори съвсем тихо. Всички врати се отваряха тихо, в тази къща. Върху пода имаше прашен килим, който заглушаваше стъпките ми.