Ето защо докато вървях, не вдигах никакъв шум, сякаш се плъзгах, сякаш бях призрак. Мисълта беше странна. Срещу мен имаше друга врата: беше вратата към гостната. И в гостната не бях влизала никога; стигнах до нея и надникнах вътре. Тя също беше тъмна и цялата беше в паяжини. От огнището се беше разсипала пепел. До него бяха разположени столове, на които някога сигурно са седели мистър Лили и Господина и са слушали, докато Мод им е четяла от книгите. Имаше малко твърдо канапе, а до него – лампа; реших, че е била нейна. Представих си я как седи там. Спомних си тихия ѝ глас.
Забравих да мисля за мистър Уей, след като си спомних това. Забравих да мисля за майка си. Какво представляваше тя за мен? Мислех единствено за Мод. Възнамерявах да отида до кухнята, но се отказах и минах бавно през вестибюла покрай издутата входна врата. Изкачих се по стъпалата. Исках да стигна до стаите, които преди бяха нейни. Исках да застана там, където заставаше тя – до прозореца, до стъклото. Исках да легна на леглото ѝ. Исках да си спомня как я бях целувала и как я бях загубила...
Движех се, както би се движил призрак, и когато се разплаках, плаках, както би плакал призрак: тихо, без да обръщам внимание на сълзите, които капеха, сякаш знаех, че имам достатъчно сълзи за сто години напред и с течение на времето ще ги изплача всичките. Стигнах до открития коридор. Там беше вратата на библиотеката, която беше отворена наполовина. Главата на онова същество със стъкленото око и острите зъби все още висеше до нея. Спомних си как го бях докоснала с пръсти, когато за първи път отидох да взема Мод. Бях изчакала пред вратата и я бях чула да чете. И отново си спомних гласа ѝ. Мислех толкова напрегнато за него, че ми се струваше, че го чувам. Чувах го като шепот, като мърморене в покоя на къщата.
Затаих дъх. Мърморенето спря, а после отново продължи. Не си го бях измислила, чувах го, идваше от библиотеката... Побиха ме тръпки. Може би в къщата наистина имаше призраци. Или може би, може би... Стигнах до вратата, допрях треперещата си ръка до нея и я бутнах навътре. Останах на място и примигнах. Стаята беше променена. Боята беше изстъргана от прозорците, а месинговият пръст беше изкъртен от пода. По лавиците почти нямаше книги. В камината гореше слаб огън. Бутнах вратата още по-навътре. Старото писалище на мистър Лили още беше там. Лампата беше запалена.
И осветяваше Мод.
Тя седеше и пишеше. Беше подпряла лакът на масата, бузата ѝ лежеше върху обърнатата ѝ нагоре длан, а пръстите ѝ закриваха наполовина очите ѝ. Видях я съвсем ясно заради светлината. Веждите ѝ бяха сбръчкани. Ръцете ѝ бяха голи, ръкавите ѝ бяха вдигнати, а пръстите ѝ бяха потъмнели от размазани мастилени петна. Стоях и я гледах, докато написа един ред. Страницата вече беше изпълнена с редове. После тя вдигна писалката и я завъртя няколко пъти, сякаш не знаеше как да продължи. Отново измърмори едва чуто. Прехапа устна.
Отново написа нещо, а после се отмести леко, за да потопи писалката в мастилницата. Докато правеше това, си свали пръстите от очите, лицето ѝ се откри и тя ме видя, че я наблюдавам.
Не трепна. Остана съвсем неподвижна. Не извика. Отначало не каза нищо. Само седеше с очи, вперени в моите, а върху лицето ѝ се беше изписала изненада. Направих една крачка, а тя стана и остави писалката с мастилото да се изтърколи по листовете и по писалището и да падне на пода. Бузите ѝ бяха пребледнели. Стисна облегалката на стола, сякаш ако я беше пуснала, щеше да падне или да ѝ прилошее. Направих още една крачка, а тя стисна облегалката още по-силно.
– Да ме убиеш ли си дошла? – попита.
Изрече думите като смразяващ шепот и аз видях, че лицето ѝ беше пребледняло не само от изненада, но и от страх. Мисълта беше непоносима. Обърнах се с гръб към нея и закрих лицето си с ръце. Лицето ми беше мокро от сълзите, които капеха по него. Сълзите закапаха още по-силно и то стана още по-мокро.
– О, Мод! – извиках. – О, Мод!
Никога не я бях наричала така, винаги ѝ казвах "мис" и даже сега, даже тук, след всичко, което се беше случило, се почувствах странно. Натиснах силно очите си с пръсти. Само преди миг си бях мислила, че я обичам много. Смятах, че съм я загубила. Исках да я намеря, дори и ако трябваше да я търся години наред. Това, че най-неочаквано попаднах на нея – толкова топла, толкова истинска, след като дълго бях жадувала за нея, ми дойде в повече.
– Няма... – отвърнах. – Не мога... – Тя не се приближи до мен. Стоеше пребледняла и стискаше облегалката на стола. Тогава аз си избърсах с ръкав лицето и започнах да говоря по-спокойно. – Намерих един лист. Намерих един лист, скрит в роклята на мисис Съксби...