– Чичо ми... – отвърна и вдигна тревожно поглед. – Книгите на чичо ми... Ти смяташе, че съм добра. Нали? Никога не съм била добра. Бях... – за миг изглеждаше така, сякаш се бореше със себе си. После отиде до лавиците зад писалището и взе една книга. Притисна я силно до гърдите си, обърна се и се върна с нея при мен. Разтвори я в ръцете си. Мисля, че ръцете ѝ трепереха. – Тук – каза, поглеждайки към страницата.
– Или тук. – Видях, че погледът ѝ се спря върху страницата. А после тя започна да чете със същия глас, с който говореше преди. – "Колко приятно беше сиянието върху прелестния ѝ врат и голите ѝ рамене с цвят на слонова кост, когато я проснах по гръб върху канапето. Колко изящно се издигаха снежнобелите ѝ хълмчета до гърдите ми, диви и безразсъдни..."
– Какво? – попитах.
Тя не ми отговори, нито ме погледна; обърна страницата и започна да чете от друга.
– "Почти не си давах сметка какво правя; всяка една част от телата ни – езикът, устните, коремът, ръцете, бедрата, краката, задникът – беше напрегната и се движеше сладострастно."
Сега моите бузи почервеняха.
– Какво? – попитах отново, шепнейки.
Тя прелисти няколко страници и продължи да чете:
– "Дръзката ми ръка сграбчи бързо най-тайното ѝ съкровище, въпреки тихите ѝ протести, които моите целувки превърнаха в шепот, докато пръстите ми проникваха в скритото място за любов..."
Тя спря да чете. Сърцето ѝ беше започнало да бие по-силно, макар че беше успяла да запази гласа си равен. И моето сърце биеше много силно. Все още не можех да схвана какво искаше да ми каже. Попитах:
– Това са книгите на чичо ти, така ли?
Тя кимна.
– Всичките ли са такива?
Тя кимна отново.
– Всяка една от тях? Сигурна ли си?
– Напълно.
Взех книгата от нея и погледнах напечатаните страници. Изглеждаше така, както би изглеждала всяка книга, на мен. Оставих я, приближих се до лавиците и взех друга. И тя изглеждаше по същия начин. После взех още една, която беше с рисунки. Никога не сте виждали такива рисунки. На една от тях имаше две голи момичета. Погледнах към Мод и сърцето ми се сви.
– И ти си знаела за тези неща – казах. Това беше първото нещо, което си помислих. – Твърдеше, че не знаеш нищо, а през цялото време...
– Аз наистина не знаех нищо – отвърна тя.
– Знаела си всичко! Накара ме да те целуна. Накара ме да поискам отново да те целуна! А през цялото време си идвала тук и...
Гласът ми пресекна. Тя наблюдаваше лицето ми. Мислех си за случаите, в които отивах до вратата на гостната и чувах приглушеното извисяване и затихване на гласа ѝ. Бях си я представяла как чете на мъжете – на Господина, докато аз седях и ядях плодова пита и яйчен крем с мисис Стайлс и мистър Уей. Сложих ръка върху сърцето си. То толкова много се беше свило, че ми причиняваше болка.
– О, Мод! – извиках. – Само ако знаех! Като си помисля за теб... – Разплаках се. – Като си помисля за чичо ти... Ох! – Ръката ми изхвърча към устата ми. – За чичо си! – Тази мисъл беше най-странна от всичко. – Ох! – Все още държах книгата. Погледнах я и я пуснах, сякаш пареше.
– Ох! – Не можах да кажа нищо повече. Мод стоеше съвсем неподвижно с ръка върху писалището. Избърсах си очите, а после отново погледнах към размазаното мастило върху пръстите ѝ. – Как си могла да понесеш подобно нещо?
Тя не отговори.
– Като си помисля за него – казах, – за този мръсник! Малко му е било това, че се е вмирисал! – Започнах да чупя ръце. – Като те гледам, че още си тук, а книгите му са навсякъде около теб...
Взирах се в лавиците и ми се искаше да ги потроша. Приближих се до нея и посегнах, за да я притегля към себе си. Тя обаче се отдръпна. Вдигна глава по начин, който по всяко друго време бих нарекла горд.
– Не ме съжалявай – отвърна – заради него. Той е мъртъв. Но аз все още съм такава, каквато ме направи. И винаги ще бъда такава. Половината от книгите са съсипани или продадени. Аз обаче съм тук. И погледни. Ти трябва да знаеш всичко. Погледни как си изкарвам прехраната.
Взе един лист от писалището – този, върху който я бях видяла да пише. Мастилото още не беше изсъхнало.
– Преди време попитах един приятел на чичо си – продължи тя – дали би ми позволил да пиша за него. А той ме изпрати в дом за бедстващи дами. – Усмихна се тъжно. – Разправят, че дамите не пишели такива неща. Но аз не съм дама...
Погледнах я неразбиращо. Погледнах към листа в ръката ѝ. Тогава сърцето ми прескочи.
– Ти пишеш книги като неговите! – извиках. – Тя кимна, без да отговори. Лицето ѝ беше печално. Не знам как е изглеждало моето лице. Мисля, че гореше. – Пишеш такива книги! Не мога да повярвам. Представях си какво ли не, но не и да те намеря сама в тази огромна къща...