— Господин Сенгие — му казва той заплашително, — ако запасът от уранова руда в Белгия и рудниците ви в Катанга попадне в ръцете на фашистите, нас ни очаква катастрофа!
— Какво говорите, господин Тизард?!
— При определени условия една нищо и никаква буца от този метал може да унищожи един цял град.
— Как е възможно?!
— Не съм нито търговец, нито шарлатанин, а физик. Помислете за вашата нещастна Белгия. Нима не виждате как ботушът на вермахта е надвиснал над нея? — казва Тизард и млъква.
Сигурно последните думи правят необикновено впечатление на Сенгие, защото той внезапно сменя тона:
— Съгласен съм. Давам ви дума, че в Германия няма да попадне нито грам от проклетия уран…
Пред решителни действия
23 май 1939 година.
Вечерните отблясъци от лъскавите мерцедеси падат върху напрегнатите лица на генерал-фелдмаршал Гьоринг, гросадмирал Рьодер, генерал-полковниците Фон Браухич, Кайтел и Милх, които пристигат в резиденцията на Хитлер.
Фюрерът е необичайно нервен.
— Победата, която ние постигнахме — започва той с пресипнал глас, — е политическа, но не и военна… Ние блъфирахме… Но това време да знаете вече отмина… Очакват ни нови победи, но победи с цената на кръв, на германска кръв!…
Присъствуващите с разбиране кимат с глави, това въодушевява Хитлер, защото той продължава по-разпалено:
— Поляците са нашите най-зли врагове! Европа е извънредно тясно пространство, за да съществуват и те заедно с нас… Ще тръгнем на Изток… Може да ни заставят да се бием на Запад… Ще го приемем, но ще е по-добре, ако сме се окопали на Изток… Ще заставим Англия и Франция да не влизат в играта и да не ни пречат. Иначе ще си разчистим сметките първо с тях… Ще нападнем мълниеносно и ще сме готови да воюваме 15 години… За нас договорите не значат абсолютно нищо. Не се впечатлявайте от тях… Ще заставим англичаните да си протегнат езика през Ламанша, за да ни целуват ботушите… Но за всичко това ни е нужно оръжие, нечувано. Нужни са ни невиждани самолети, подводници, химически бомби, оръдия, танкове… Ще стоварваме ударите си там, където противникът най-малко ни очаква…
Със светнали от възбуда очи генералите се разотиват с убеждението, че тази вечер за тях и за Германия е историческа. Тази вечер фюрерът им разкри програмата за настъпление, обеща им подвизи…
Военната машина е задействувана. Чака се само заповед. Текат последните мирни дни…
Искрено вярващи
2 август 1939 година.
— Повярвайте ми — каза Сцилард, — нашата мила Европа е пред война. И най-печалното е, че вашето научно откритие, теорията за относителността, може да бъде използувано не от кого да е, а от онзи, който ни прогони, от Хитлер.
Алберт Айнщайн го слуша угрижен. Светът познава славата му не само на физик, но и на активен противник на фашисткото мракобесие. Принуден да напусне своята родина Германия, сега живее в Съединените щати.
— Но кой на нас ни предоставя правото да убиваме хора с енергия, която е собственост на природата?
— Ние сме принудени да се защитаваме, да защитаваме човешкия род, който е част от природата — отговаря Спилард.
— Хората разбират, че фашизмът е едно израждане на човечеството. То няма никакво бъдеще.
— Да, но фашизмът е факт.
— Един ден той ще бъде изхвърлен от историята и може би дори преди да е създадена бомбата.
— Тогава никой няма да посегне към нея.
— Така ли мислите? Надявам се, че сте искрен?
— Не само мисля, аз съм убеден, че на земята няма да се намери човек, който, без да има необходимост, ще продължи да създава тази проклета бомба — казва Сцилард.
— Но нали необходимостта се определя от хората!
— Ние нямаме друг изход. Ако не искаме Хитлер да подпали света, ние първи трябва да я създадем. А после ще я оставим в музея…
Айнщайн се замисля…
Сцилард вярва, че точно така ще стане. Може би и Айнщайн е повярвал. Може би? Но той отказва да отиде лично при президента. Сцилард го уговаря да подпише послание, което предава на Александър Сакс — неофициален съветник на Рузвелт…
«Проект У»
— Нашият свещен дълг на арийци ни задължава, ако трябва, да направим съюз с дявола, но да изясним по най-бързия начин възможно ли е да бъде освободена ядрена енергия от урана! — заяви разпалено Ханс Гайгер.