Той явно очаква да го похвалят. Шпеер го изгледа хладно.
«От къде на къде този полковник си позволява да му говори с такъв тон?» — си казва той и дава знак, че аудиенцията е приключила отдавна.
Амниарикс
20 януари 1941 година.
Мрачен следобед. Лапавица — нито сняг, нито дъжд. Мъгла е паднала над Динар. Жана Русо си е легнала рано. Напоследък се чувствува уморена не толкова от работата, колкото от непрекъснатите намеци на ухажорите. Особено от досадните директни покани на Курт, офицер от хората на Райхенау.
На вратата някой чука настоятелно.
«Нима Курт се е напил в клуба и сега се осмелява… Що за наглост» — си мисли Жана и става, за да му отговори достойно. Отваря вратата, решена да бъде рязка.
На прага стоят двама гестаповци… Разпитват я в подземията на щаба. По въпросите им тя се досеща, че не знаят нищо, а само опипват почвата.
Гестапо е засякло изтичане на секретна информация, но няма сигурни улики срещу Жана.
Френската съпротива започва да създава грижи на окупаторите. Саботажите стават все по-чести, партизанските отряди нападат ешелоните, вдигат във въздуха складове и муниции, изваждат от строя релси…
Жана е свободна.
Гестаповецът й подава документите и казва сухо:
— Забранява ви се да живеете в крайбрежните зони!
— Извинете, хер, но това е твърде неопределено — отговаря му спокойно тя.
— Там е написано — сочи той документите, а после и вратата.
Във влака за Париж Жана мисли как да възстанови връзката с нелегалните. До този момент тя изпраща изключително ценни сведения, необходими на Съпротивата. Сега трябва да бъде по-внимателна, гестапо не може да не я провери поне няколко пъти…
Париж през пролетта на 1941 г. изглежда мръсен. Сена мудно влачи сивите си води, сякаш скрила мъката на цяла Франция.
Жана се спира пред тъмно здание, прочита табелката «Обединени френски предприятия» и хлътва зад масивната врата…
Знанието на пет езика и този път свършва добра работа… Тя вече има ново «прикритие».
Животът на едно младо момиче в Париж през тези дни на окупация е тежък. Но Жана се справя отлично. Работата и е свързана с координиране на връзките между окупаторите и обединените френски предприятия. Макар и рядко, тя има възможност да пътува из страната…
Един ден отново на вратата й някой чука. Беше късно следобед. Тя се изненадва — при нея никой не идваше. Значи, гестапо!
— Какво желаете, моля? — са първите й думи към младия мъж, който стои безмълвен и я гледа с лека усмивка в очите. Тя се вглежда в него. В един момент трепва и извиква сподавено: «Жорж»! Хвърля се на врата му, после го хваща свойски за ръката и го повежда навътре.
— Жорж, падаш от небето. Какво те води при мен и откъде знаеш, че живея тук? — Жана го гледа внимателно.
Той мълчи.
— Какво ще пиеш? Коняк, джин? — Коняк, но много малко — казва мъжът тихо и сяда. До този момент те стоят прави и се гледат с любопитство.
— Как научи къде живея? — Жана повтаря въпроса си, без да откъсва поглед от него. В широко отворените й големи сиви очи се борят тревогата и надеждата.
— Ще се изненадаш — казва Жорж и отпива глътка коняк. — Подай си ухото.
Той й прошепва една дума. Жана за миг става сериозна. После се усмихва доволна, навежда се и пак го прегръща.
— Най-после, бях загубила надежда!
Жана Русо е член на нелегалната група «Алианс». Съученикът й Жорж Ламарк също членува в нея. Той ръководи малка разузнавателна организация «Дрюид», която работи за партизаните и за английското разузнаване.
Срещнали се бяха Петрел (нелегалното име на Жорж) и Амнарикс (псевдонимът на Жана). Това бе думата, която и беше прошепнал Жорж…
Не на висшия приоритет
На 22 юни 1941 г. в 3 часа и 30 минути вермахтът нахлува в Съветския съюз.
Вернер фон Браун се радва много на това събитие. В тесния кръг на своите съмишленици той се чука за скорошната победа на германското оръжие… И в същото време в него се промъква една смътна тревога. Тя е вътре в него и той не желае да я споделя с никого.
Когато Хитлер се отказа да дебаркира във Великобритания, предсказанията на Дорнбергер се оказаха верни. Той получи неограничени средства за своята ракетна програма. Тя беше германска, но той винаги я смяташе за негова, лична. Беше се отдал всецяло, не се щадеше. Браун чрез нея търсеше славата… Хитлер му даде пари, но не получи ракета. Не беше възможно. Ракетата бе ново, неизвестно, сложно и хлъзгаво дело. Раждаше се бавно — като човека… Дори покровителят му генерал-лейтенант Карл Емил Бекер не можа да му помогне да ускори работата. Именитият професор по балистика, за да угоди на фюрера, непрекъснато търсеше все нови и нови средства. Не беше шега работа. Хитлер чакаше плаващи танкове, супер снаряди, летящи торпеда… Като разбра, че ракетата я няма още, Бекер се устреми към старото и добре познато оръдие.