Когато лорд Чаруел се запознава с доклада, казва на премиера:
— Сър, ние не бива да се бавим!
— Какво ще правим с нашите съюзници отвъд океана? — пита го Чърчил.
— Ще си позволя да ви припомня, че още преди една година ние им предложихме обмяна на информация. С тази цел изпратихме доктор Тизард. Когато той им поясни, че може да получаваме уран чрез газова дифузия, те не му обърнаха внимание.
— Но това беше през 1940 година.
— Имате право, сега те са изпратили физици, които да ни проучват. Между тях е един от доста свестните — Пеграм. Пуснахме ги в университетите в Кембридж, Бирмингам и Ливърпул.
— И какво?
— Те признават, че ние сме отишли много напред, особено в прилагането на най-новите открития във военната област, включително радара и атомната бомба… Те вече са убедени, че им трябваме, и ще ни предложат сътрудничество.
— А ние?
— Сър, ние не можем да се лишим от помощта им, особено сега, когато ще изпитваме все по-големи трудности от бомбардировките на германците по въздуха. Но искам да ви предупредя. Аз имам едно правило, което не искам непременно да ви натрапвам. Но няма да се стесня да го споделя с вас: «Доверявай се на съседа, но не оставяй съдбата си в негови ръце!»
Чърчил го слуша намръщен, свъсил вежди. Той, разбира се, няма нищо против правилото на своя съветник, но обстоятелствата го заставят да действува по друг начин.
— Ние не можем да крием нашите постижения от американците.
— Точно това е неприятното… Ще им дадем, но и ще си искаме… Първо, ние ще си създадем организация за разработване на атомната бомба и после ще се пазарим…
Ирония на съдбата
Американските учени се връщат от Англия. С тях пристига англичанинът доктор Олифант… Физиците, които и без това са силно разтревожени, получават нови доказателства за възможността атомната бомба в Германия да стане реалност, преди тук да са предприели нещо определено…
Тази информация достига до американския президент.
Той много внимателно се запознава с предоставения му доклад на английския физик Томсън до британското правителство и с програмата, която Чърчил е приел. Той остава с впечатление, че англичаните са отишли много напред. От данните личи, че на тях им е ясно как най-бързо може да се създаде атомна бомба. Рузвелт не пропуска и съобщението, че Англия е готова да вложи милиони в тази работа, а нейните учени да споделят всички свои разработки с американските си колеги…
«А Хитлер — си казва Рузвелт, — какво прави Хитлер? Може би е напреднал.» И той си спомня, че от онова първо писмо на Айнщайн трябва да са минали две години…
На 6 декември 1941 г. президентът на САЩ взима решение за три-четири години да се създаде атомна бомба.
По някаква ирония на съдбата на другия ден 350 японски самолета внезапно атакуват Пърл Харбър и унищожават ядрото на Тихоокеанския флот на САЩ, който се намира на неговата главна база.
Ето как и САЩ вече не са неутрална държава, а участник във Втората световна война.
А Лоурънс и Юри вече са разработили и метод за отделяне на уран 235 чрез центрофугиране и чрез газова дифузия.
Без игра на комар
— Сър, не намирате ли, че Германия сега прилича на здание без покрив? — продължава мисълта си доктор Джонс, като гледа изкосо към своя събеседник лорд Чаруел.
Навън е зима. Наближава краят на 1941 г., която носи много преживявания за Британската империя. Хитлеристкият вермахт дълбоко се е врязъл в територията на Съветския съюз… В началото на декември 1941 г. нещата започват да се променят. С контранастъпление Съветската армия отблъсва агресора от Москва… Доктрината за «блицкрига» търпи крах… Англия си отдъхва. Но заплахата си остава.
На 7 декември Япония напада Пърл Харбър, атакува и английската база в Малая. На 8 декември Великобритания обявява война на Япония. На 11 декември Германия и Италия обявяват война на САЩ. Това е радостна новина за Чърчил и той ликува. След като има договореност със Съветския съюз и Съединените щати, той добре разбира, че Англия ще оживее…
Лорд Чаруел, седнал в кожено кресло с висока облегалка до камината от сив мрамор, полуобърнат към своя гост, примижал се вглежда в червеникавите игриви пламъчета на догарящите сухи дърва и си мисли:
«Накъде води разговорът Реджинълд — Виктор — Джонс?»