— Но те нямат заводи за тежка вода.
— Засега нямат. Но трябва да сме внимателни.
— Какво предлагате, лорд?
— Да бомбардираме заводите в Норвегия… Торнстед, норвежкият физик, който е строил завода, настоява това да стане само чрез диверсионни групи, тъй като една бомбардировка ще нанесе повече поражения сред населението, отколкото на завода. Германската противовъздушна отбрана на Норвегия няма радари, а само звукоуловители. Ето защо десантниците летят на планери. В същото време една група норвежки патриоти «Лястовичка», която се намира в района на Рюкан, има задача да предава сведения за времето и да посрещне десанта.
Операцията е крайно опасна. Пред планерите са норвежките каньони. Дори няма място къде да се кацне. А бурята продължава!
Първият бомбардировач влекач се разбива. Оцеляват четиринадесет парашутисти. Втората машина скъсва въжето и бърза да се прибере. От нея оцеляват девет англичани.
«Лястовичка» търпеливо чака, изпращайки съобщения, без да знае, че немците вече са разстреляли парашутистите…
Доказателство
Няма данни, които да доказват, че американското или английското разузнаване са добре осведомени за съдбата на германския «Проект У». Съвещанието в квартал Далем на 4 юни 1942 г. и прехвърлянето на програмата за урановата бомба на шестнадесето място остават добре скрита от немците тайна. Затова пък в Америка треската, този път за осъществяване на верижна реакция, е достигнала своята кулминация.
В едно тъмно здание на Чикагския университет Енрико Ферми и съмишлениците му всеки момент ще задействуват своя реактор от уран и чист графит…
Тук вече никой не се съмнява, че и в Германия действуват. Кой пръв ще запали своя атомен реактор и пръв ще взриви атомната бомба?
— Тръгне ли верижната реакция, получим ли необходимото ни количество неутрони, ние доказваме, че бомбата е възможна — пояснява Ферми много преди този ден на своите приятели емигрантите. — А бомбата не е нищо друго освен строго определено количество уран 235, внезапно събрано на едно място. Получи ли се критична маса, моментално ще последва ядрен взрив… И още нещо, в нашия реактор ние очакваме, че от безполезния уран 238 ще получим плутоний, един отличен компонент за бомба…
Денят е 2 декември 1942 година. Най-после реакторът действува… Ето ги и неутроните в излишък. Верижната реакция е факт! Енрико Ферми и групата със светнали очи гледат трепкането на светлинките на осцилоскопа… Светлинките на надеждата…
Особени привилегии
8 януари 1943 година, 10,00 часът.
Гладко избръснати, Дорнбергер и Браун чакат в приемната на ръководителя на производството на оръжие Шпеер. Масивната врата се отваря…
— Хер, ние вярваме във вашата привързаност към делото ни, защото то е общо — започва Браун и след малко казва нещо, за което Шпеер не може да си спомни.
— Вашите идеи, които ни изложихте при последната среща, ние решихме да ги реализираме. Погледнете, моля ви.
И той дръпва шнура, който крепи тънко покривало.
Шпеер вперва очи в масивната отливка, без да може да схване за какво става дума. Браун не го остави много да премисля:
— Надявам се, че именно това сте искали да ни подскажете, да скрием ракетите под земята.
— О, това е чудесно — опомни се най-после архитект Шпеер.
— До момента на изстрелването ракетата лежи в укритието. Команда — и тя се повдига, заема вертикално положение… Старт — и излита…
Шпеер слуша с интерес обясненията на известния ракетчик…
На 19 ноември започна контранастъплението на Съветската армия при Сталинград, а на 23 декември 330 хиляди войници и офицери на Райха се оказват в капан. Авиацията не достига. Хитлер настоява за ново оръжие. Шпеер му предлага нови танкове «Тигри», «Пантери», щурмови оръдия «Фердинанд», самолети «Фоке-Вулф–190А» и «Хеншел–129». Но фюрерът не е доволен. Той иска оръжие чудо! Оръжие, което да намали загубите на летателен състав във войната срещу Англия, за да се освободят сили, предназначени за Изток.
Шпеер успя да убеди върховното главно командуване в това, че далекобойните ракети не изискват летателен състав и са изключително подходящи за нанасяне на масирани удари.
Сега вече имаше думата той. От него фюрерът щеше да търси отговорност. Но и него щеше да хвали.
На 24 декември 1942 г. Шпеер заповяда най-после да се развърне масово производство на А–4 в «Пенемюнде» и в заводите на фирмата «Цепелин».