Неуспехът и надеждите
Курт Дибнер е един от най-активните ръководители на германския «Проект У». В началото на 1944 г. той решава да създаде оръжието на «абсолютното превъзходство» без уран 235 и без плутоний.
Точно преди десет години заедно с Ърнст Ръдърфорд и Олифън той открива термоядрената реакция — реакцията на ядрения синтез, — при който от два атома тежък водород деутерий се получава един атом хелий плюс почти толкова енергия, колкото се отделя при делението на атома на урана 235 или плутоний, ако не и повече.
Тази начална теория стои в основата на съвременните водородни бомби. Та Дибнер всъщност е искал да получи водородна бомба!
Взима парафин, в който част от атомите на обикновения водород са заменени с атоми на деутерий. Вкарва го в метални цилиндри и сфери, обгражда го с тротил и го взривява. Тротилът детонира и свива парафина. Той е очаквал, че от колосалното налягане и температура ще последва силен термоядрен взрив. Каква наивност може да се загнезди дори в ума на един доста прочут физик! Примитивните бомби, разбира се, се разрушават.
Интересно е дали сам Дибнер не е разбрал, че за подобна реакция са необходими милиони градуси температура, които тротилът в никакъв случай не може да му ги осигури.
Въпреки неуспехите хитлеристите продължават да мечтаят за «свръхоръжието». Щом то не е получено, Гьобелс използува блъфа, за да повдигне духа на нацията и да сплаши противника, а Хитлер живее с надеждата за ракетното «оръжие чудо»…
Заповед за масиран удар
16 май 1944 година.
Генерал Хайнеман получава заповед на главното командуване за бойно използуване на «оръжието на възмездието».
(Хитлер очаква да получи балистичната ракета в края на януари 1944 г. Но произвежданото количество Фау–2 не го задоволява. Какво са за него 50–100 ракети на месец…
Недостатъчни са запасите и от Фау–1 — всичко 1500 броя.
Фюрерът е раздразнен, нарича ракетчиците безделници, които само лапат големи пари.
Подземният завод край Нордхаузен вече произвежда серийно Фау–1.
Пропагандата на Гьобелс заплашва с «оръжието на възмездието», а то все още не се появява над Лондон.
Хитлер бърза. На Източния фронт до края на 1943 г. са разгромени 118 немски дивизии. През пролетта на 1944 г. Съветската армия изгонва немците от Крим, освобождава Одеса, навлиза в Румъния. От Запад надвисва заплаха от десант.
В началото на март генерал Хайнеман докладва, че полковник Вахтел е готов да нанесе удари с Фау–1. Подготвени са опростени стартови позиции. Сглобяемите рами се съхраняват в складове. По сигнал те само за 6–8 денонощия могат да се подготвят за изстрелване на Фау–1. Осем полеви склада побират 2000 Фау–1, а френските пещери могат да поберат и три хиляди. Готови са и позициите за Фау–2…
Всичко е готово, но го няма необходимото количество оръжие.
Браун продължава да търси причините за преждевременното взривяване на Фау–2. Чак през март става ясно, че спиртът изтича от разхлабващите се вследствие вибрациите съединения и облива горещия двигател, възпламенява се…)
В очакване на необходимото количество самолети снаряди и ракети Хайнеман внимателно изучава постъпилата най-после бойна заповед, в която се казва: «Главна цел Лондон. Готовност за нанасяне на внезапен нощен удар с Фау–1 средата на юни… Огънят да се съгласува с обстрела на далекобойната артилерия и действията на бомбардировъчната авиация. Впоследствие Фау–1 да се изстрелват методично през определени интервали предимно нощем и при лоши метеорологични условия…»
Грижите на професора
Тиха майска вечер на 1944 г. Доктор Джонс върви бавно по мокрите лондонски павета с вид на човек, който току-що е пуснал своя булдог и е останал сам с мислите си. Покрай него минават шумни групи от онези здрави момчета, облечени в дрехи с цвета на маслинени листа. Те току-що са прекосили Атлантика, за да се включат в експедиционния корпус от близо три милиона живи бойни единици. Откакто се появяват на острова, на шега се говори, че кралството се задържа на повърхността на водата благодарение на аеростатите. На британските острови товарът, който пристига отвъд океана — от танковете до иглите за шиене, — скоро ще надхвърли 16 милиона тона.
Професорът неусетно тръгва но «Даунинг стрийт». Погледът му се спира на добре познатото му здание, номер 10. Без да иска, той забавя крачката си. С какво го привлича сега тази малка сграда, облицована с червени тухлички? Пред оградата от прави метални прътове стои неизменният полицай с тумбеста шапка. «Полицаите в Англия ги избират по ръст — си казва Джонс и се усмихва.