През май 1954 г. националната задача на Америка да се създаде междуконтинентална балистична ракета, за която са осигурени неограничени финансови средства, е възложена на Браун. В кабинета му редом с Фау–2 и «Редстоун» е поставен макет на първата американска междуконтинентална балистична ракета «Юпитер», която немската група ще конструира през 1958 г., т.е. след една година.
От тази разработка се интересува военният министър на САЩ.
— Полигонът е невъзможно тесен — пояснява му сега Браун. — Най-малкото, което би могло да се направи, е да се отчуждят нови земи. — И вдига ръка към пролома на река Тенеси, която живописно разделя Камберландските планини на две. — Но и това няма да ни удовлетвори. Платото е твърде тясно. Нейл Макелрой се загледа натам, където се простираше суха степна равнина, от която сякаш изведнъж израстваха планински вериги. Такива добри възможности разкриват полигоните край океана. Защо Браун се е влюбил в това място?
— Щом е така, ние ще ви предложим да разработвате ракетите тук, а да ги изпитвате във Флорида — каза му той.
Преди Браун да отговори, директорът на ракетния център бригаден генерал Холгер Тофтой поиска разрешение да се отклони до телефона, откъдето звъняха спешно… След няколко минути той се върна.
— Господин Макелрой, разрешете да ви съобщя. Всички устремиха поглед към генерала, който си беше свалил очилата и нервно ги изтриваше с меката кърпичка, после ги постави и каза:
— Джентълмени, над нас лети съветски сателит!
В първите минути всички бяха вцепенени. Сякаш се беше взривил подземен склад за гориво.
— Невероятно! — каза някой.
Друг повдигна глава нагоре, но после сконфузен се спотаи.
— Сателитът тежи 83,6 килограма — продължи генерал Тофтой.
— Ако това не се окаже пропаганда, значи все пак те имат мощна ракета-носител — разсъждаваше гласно ръководителят на Агенцията за балистични ракети към армията на САЩ бригаден генерал Джон Медарис. — Нашият сателит «Авангард» тежи само няколко фунта.
«Как е възможно?» — помисли си Вернер фон Браун, който сега официално заемаше поста сътрудник на агенцията. — Как е възможно руснаците да се окажат първи? Та целият свят знае за американския «Авангард»… Руснаците, изглежда, обичат да мълчат и разчитат на изненадата, на шока от изненадата… — И Браун както винаги в такива моменти предпочете да заговори пръв и да предложи идея:
— Ние също имаме ракета, наша, собствена. Може да е с по-малка мощност, но е изпитана и е приета на въоръжение. Всички добре я познавате. Няма нищо по-лесно да я използуваме за извеждането на сателита. Гарантирам, че резултатите ще бъдат брилянтни.
Военният министър, смръщил чело, мълчеше.
— Разрешете само да продължим работа по проекта «Орбитър» — подхвана генерал Медарис.
— Само след деветдесет дни ние можем да изведем американски спътник — заяви тържествено Браун, — «Юнона–1» е готова. Само малко доработка и ще се поздравим с успех.
Разпалените дебати продължиха четвърт час, когато най-после министър Макелрой се намеси:
— Тази работа е важна и доста сложна. Едно прибързване може да се отрази зле на ракетните програми за отбраната…
Браун и Медарис се спогледаха. Те очевидно нищо не можаха да разберат от думите на военния министър на САЩ…
Браун ще спаси Америка. Ще възвърне честта й. Той ще изведе първият изкуствен спътник на Земята. Той дълго ще работи със своите сънародници в служба на Америка. Някои от тях ще се пръснат. Но групата ще си остане компактна.
Браун ще подскаже на президента Кенеди да предприеме престижната национална програма за кацане на Луната. И от 1960 г. до 1970 г. ще разработи и изпита мощната ракета-носител «Сатурн–5», с която американците ще отидат на Луната. Ще го нарекат «Прометеят на Америка». Но колкото и големи да са заслугите му към ракетната техника, не може да се измие кафявото фашистко петно от биографията му. Не може да се забрави усърдието му да «подари» на нацисткия фюрер прекрасното «оръжие на възмездието», което уби хиляди мирни жители на Лондон, Антверпен, Лиеж, Париж, не могат да се забравят планините трупове в концлагера «Дора», върху които растяха неговото тщестлавие и световна известност.