Уилямс продължи:
— Техни Величества, разбира се, ще са в Египетските покои.
Фиц кимна. Това беше най-големият апартамент, с декоративни египетски мотиви по тапетите.
— Госпожа Джевънс предложи кои други стаи да отворим, записала съм ги тукинка.
Фиц се подсмихна наум на „тукинка“, фраза от местния диалект, която означаваше просто „тук,“ и рече:
— Покажи ми.
Момичето заобиколи писалището и постави отворената тетрадка пред него. Работещите в имението бяха задължени да се къпят веднъж седмично, така че тя не вонеше подобно на другите от работническата класа. Всъщност, топлото й тяло излъчваше аромат на цветя. Може би крадеше от сапуните на Беа. Той прочете списъка.
— Добре — каза накрая. — Княгинята ще разпредели гостите по стаи — мнението й по тези въпроси не бива да се пренебрегва.
Уилямс обърна страницата.
— Това е списък на необходимия допълнителен персонал: шест момичета в кухнята, да белят зеленчуци и да мият съдове; двама мъже с чисти ръце, да помагат при сервирането; три допълнителни камериерки и три момчета за обувки и свещи.
— Знаеш ли откъде да ги намерим?
— О, да, милорд. Имам списък с местни, които са работили тук и преди. Ако това не е достатъчно, ще ги помолим да препоръчат други.
— Помнете, никакви социалисти — нервно добави Фиц. — Може да се опитат да заговорят краля за злините на капитализма.
Човек никога не беше сигурен с тия уелсци.
— Разбира се, милорд.
— А запасите?
Тя обърна на нова страница.
— Ето това ще ни е нужно, предвид предишните празненства тук.
Фиц разгледа написаното — сто хляба, двайсет дузини яйца, десет галона сметана, сто фунта бекон, петдесет фунта картофи… Доскуча му.
— Не трябва ли първо княгинята да определи менюто?
— Всичко трябва да дойде от Кардиф — отвърна Уилямс. — Магазините в Абъроуен не могат да се справят с толкова големи поръчки. А трябва да предупредим дори тези в Кардиф, за да сме сигурни, че имат необходимите количества в точния ден.
Беше права. Фиц се радваше, че това момиче се грижи за нещата. Имаше способността да прави планове — рядко умение.
— Може да използвам някой като теб в полка си — подкачи я той.
— Не мога да нося цвят каки, не ми отива на кожата — дръзко му отвърна тя.
Икономът доби възмутен вид.
— Стига, Уилямс, достатъчно наглост.
— Моля да ме извините, господин Пийл.
Фиц осъзна, че сам е виновен за това, че започна закачката. Така или иначе, нямаше нищо против нейната непочтителност. Всъщност доста я харесваше.
Пийл рече:
— Готвачът е измислил някои неща за менюто, милорд. — Той подаде на Фиц поомачкан лист хартия, покрит с по детски внимателния почерк на готвача. — За съжаление е твърде рано за пролетно агне, но можем да вземем доста прясна риба от Кардиф и да я докараме в лед.
— Това ми прилича много на менюто за ловното парти през ноември — каза Фиц. — От друга страна, не искаме да експериментираме точно сега. По-добре да се придържаме към изпитаните блюда.
— Именно, милорд.
— Сега, вината. — Графът се изправи. — Да слезем в избата.
Пийл изглеждаше изненадан. Графът не слизаше често в подземието.
В ума на Фиц се появи мисъл, която не му се щеше да си признава. Той се поколеба, след това каза:
— Уилямс, слез и ти, да записваш.
Икономът държеше вратата, докато Фиц излезе от библиотеката и се спусна по задното стълбище. Кухнята и помещението за слугите се намираха в сутерена. Тук етикетът беше различен. Слугинчетата и момчетата, които лъскаха обувки, му правеха бързи реверанси или докосваха алабросите си, докато графът ги подминаваше.
Избата се намираше в мазето.
Пийл отвори вратата и рече:
— С Ваше позволение, аз ще водя.
Фиц кимна. Икономът драсна клечка кибрит, запали една от лампите на стената и заслиза по стълбището. Долу запали още една лампа.
Избата на Фиц беше скромна, около дванадесет хиляди бутилки, повечето оставени от баща му и дядо му. Най-вече шампанско, портвайн и бяло рейнско вино, с по-малко бордо и бяло бургундско. Графът не беше голям ценител на виното, но обичаше избата, защото му напомняше на баща му. „Винената изба иска ред, далновидност и добър вкус“, казваше старецът. „Това са добродетелите, на които Британия дължи величието си.“