Мод тъкмо влизаше.
— Фиц, скъпи, как я караш?
Мод беше висока като брат си и двамата си приличаха. Ала докато графът изглеждаше като статуя на божество, същите изсечени черти не подхождаха толкова на жена и сестра му беше по-скоро впечатляваща, отколкото красива. Въпреки че всички смятаха феминистките за размъкнати, Мод носеше модерни дрехи — тясна пола върху ботуши с копчета, морскосиньо палто с огромен колан и широки маншети и шапка с дълго перо, закачено отпред като полково знаме.
Придружаваше я леля Хърм. Лейди Хърмия беше другата леля на Фиц. За разлика от сестра си, която се беше омъжила за богат херцог, Хърм си бе взела за съпруг барон-прахосник, който беше умрял млад и разорен. Преди десет години, когато родителите на Фиц и Мод се споминаха в разстояние на няколко месеца, леля Хърм се премести при тях, за да се грижи за тринадесетгодишната Мод. Продължаваше да я придружава в обществото, макар и не твърде сполучливо.
— Какво правиш тук? — попита Фиц.
Леля Хърм измърмори:
— Казах ти, че няма да му хареса, скъпа.
— Не може да отсъствам, когато кралят ми е дошъл на гости — рече Мод. — Би било проява на неуважение.
Въпреки раздразнението тонът на Фиц издаваше привързаност.
— Не искам да приказваш на краля за правата на жените.
Етел не мислеше, че графът има основания да се тревожи. Въпреки радикалните си политически убеждения, Мод знаеше как да ласкае и да флиртува с влиятелни мъже и дори консервативните приятели на Фиц я харесваха.
— Морисън, вземи палтото ми, ако обичаш — продължи Мод. Разкопча се и се обърна, за да позволи на лакея да свали горната й дреха. — Здрасти, Уилямс, как си? — поздрави тя Етел.
— Добре дошли у дома, милейди — отвърна й тя. — Апартамента Гардения ли ще желаете?
— Благодаря ти, обожавам гледката оттам.
— Може би ще желаете обяд, докато приготвя стаята?
— Да, моля, умирам от глад.
— Днес сервираме като в клуб, защото гостите пристигат по различно време.
„Като в клуб“ означаваше, че сервираха на гостите в момента, когато влезеха в трапезарията, като в мъжки клуб или в ресторант, а не на всички заедно. Обедът днес беше скромен: гореща индийска чорба, студени меса и пушена риба, пълнена пъстърва, агнешки котлети и няколко вида десерт и сирена.
Етел задържа вратата и последва Мод и Хърм в обширната трапезария. Братовчедите фон Улрих вече обядваха. Валтер фон Улрих, по-младият, бе хубав и очарователен и изглежда изпитваше удоволствие, че е в Тай Гуин. Роберт беше по-суетен — бе поизправил висящата на стената на стаята му картина на замъка в Кардиф, поискал беше още възглавници, открил бе, че мастилницата на писалището му е празна — този пропуск накара Етел нервно да се запита какво още може да е пропуснала.
Двамата се изправиха при влизането на дамите. Мод тръгна право към Валтер и рече:
— Не си се променил откак беше на осемнайсет! Помниш ли ме?
Лицето му светна.
— Да, макар ти определено да си се променила от тринайсетгодишна!
Стиснаха си ръцете и тогава Мод го целуна по двете бузи, все едно й е брат.
— Тогава бях мъчително влюбена в теб, както става при момичетата — каза тя с изненадваща прямота.
Валтер се усмихна.
— И аз бях доста привлечен от теб.
— Но ти винаги си се държал с мен като с досадно хлапе!
— Трябваше да крия чувствата си от Фиц, който бдеше над теб като куче-пазач.
Леля Хърм се прокашля, демонстрирайки неодобрението си към тази внезапна интимност.
Мод каза:
— Лельо, това е господин Валтер фон Улрих, стар приятел на Фиц от училище. Идваше тук през ваканциите. Сега е дипломат в германското посолство в Лондон.
Валтер поде:
— Нека Ви представя братовчед си, граф Роберт фон Улрих. Той е военен аташе в австрийското посолство.
Всъщност бяха втори братовчеди, както Пийл важно обясни на Етел. Дядовците им били братя, по-младият се оженил за пруска наследница и се преместил от Виена в Берлин. Затова Валтер беше немец, а Роберт — австриец. Пийл обичаше да е наясно с подобни неща.
Всички седнаха. Етел дръпна един стол за леля Хърм.
— Малко индийска чорба, лейди Хърмия?
— Да, ако обичаш, Уилямс.