Етел с неудоволствие забеляза, че Мод обува ботуши.
— Излизам да се разходя и ти трябва да ме придружиш — рече тя. — Помогни ми с шапката и ми разкажи клюките.
Етел надали можеше да отдели време за клюки, но макар и притеснена, беше заинтригувана. С кого щеше да се разхожда Мод, къде беше обичайната й придружителка леля Хърм и защо слагаше толкова хубава шапка за една разходка в градината? Възможно ли беше в картината да присъства някой мъж?
Докато закрепяше с игли шапката върху тъмната коса на Мод, момичето започна:
— Тази сутрин имаше скандал сред прислугата — Мод събираше клюки така, както кралят събираше марки. — Морисън си легна чак в четири. Един от лакеите — висок, с рус мустак.
— Знам го. И знам къде е прекарал нощта.
Мод замълча.
Етел изчака малко и накрая попита:
— Е, няма ли да ми кажете?
— Ще бъдеш шокирана.
— Още по-добре — подсмихна се Етел.
— Прекара нощта с Роберт фон Улрих. — Мод хвърли кос поглед на прислужницата в огледалото на тоалетката. — Ужасена ли си?
Етел беше изумена.
— Никога не бих го помислила! Знаех, че Морисън не е голям женкар, но не знаех, че е от онези, ако ме разбирате.
— Е, Роберт със сигурност е един от онези. Освен това го видях как улавя погледа на Морисън няколко пъти снощи.
— Пред краля! Откъде знаете за Роберт?
— Валтер ми довери.
— Какво нещо, джентълмен да говори такива неща на една дама! Всичко си казват пред Вас. А какви са клюките в Лондон?
— Там всички говорят за господин Лойд Джордж.
Дейвид Лойд Джордж беше министър на финансите. Той беше уелсец, пламенен оратор с леви убеждения. Таткото на Етел казваше, че Лойд Джордж трябва да стане член на Лейбъристката партия. По време на стачката във въгледобива през дванадесета година дори говореше за национализиране на мините.
— Какво приказват за него? — попита Етел.
— Има си любовница.
— Не! — Това наистина шокира момичето. — Но той е възпитан като баптист!
Мод се засмя.
— По-малко възмутително ли би било, ако беше англиканец?
— Да! — Етел се сдържа да добави „разбира се“. — Коя е тя?
— Франсес Стивънсън. Започнала е като гувернантка на дъщеря му, но е умна жена — има диплома по класически езици — и сега е личната му секретарка.
— Ужасно.
— Нарича я „Котенце“.
Етел почти се изчерви. Не знаеше как да отвърне. Мод се изправи и Етел й помогна да облече палтото си, като я попита:
— Ами Маргарет, съпругата му.
— Стои си в Уелс с четирите им деца.
— Били са пет, но едното е умряло. Горката жена.
Мод беше готова. Двете тръгнаха по коридора и после слязоха по главното стълбище. Валтер фон Улрих чакаше във фоайето, облечен в дълго тъмно палто. Имаше мустачки и меки лешникови очи. Беше елегантен, макар и малко по немски стегнат. „Типът човек, който ще ти се поклони, ще тракне с токове и после ще ти смигне скришом“, рече си Етел. Затова значи Мод не искаше лейди Хърмия за придружителка.
— Уилямс постъпи на работа тук още като дете и оттогава сме приятелки — представи я господарката й на Валтер.
Етел харесваше Мод, но да се каже, че са приятелки беше прекалено. Мод беше добра и Етел й се възхищаваше, ала те си оставаха господарка и прислужница. Всъщност Мод искаше да каже, че Етел заслужава доверие.
Валтер се обърна към Етел с претенциозната вежливост, с която хора с неговото положение разговаряха с по-нископоставените.
— Радвам се да се запознаем, Уилямс.
— Благодаря, добре, господине. Само да си взема палтото…
Изтича надолу по стълбите. Всъщност нямаше желание да се разхожда, докато кралят още беше тук. Щеше да е по-добре да бъде подръка, за да наблюдава работата на камериерките, но не можеше да откаже.
В кухнята личната прислужница на княгиня Беа, Нина, правеше руски чай за господарката си. Етел каза на една от камериерките:
— Господин Валтер е станал. Може да разтребиш Сивата стая.
След събуждането на гостите, камериерките трябваше да влязат в стаите им, да почистят, да оправят леглата, да изпразнят нощните гърнета и да донесат прясна вода за миене. Етел видя Пийл, който броеше чиниите.