След това чу зловеща глъч, крясъци и трещене, които се мъчеше да отдели един от друг. Шумът можеше да отслаби смелостта му. Стегна се — трябваше да има рационално обяснение на тези звуци. Осъзна, че чува ужасеното цвилене на понитата и шума от ритниците им по дървените стени на кошарите им. Отчаяно се мъчеха да избягат. Дори осмислен, звукът не ставаше по-малко зловещ. Били се чувстваше също като животните.
Стигна до основното ниво, плъзна се покрай ръба на тухлената обшивка, отвори решетката отвътре и с благодарност пристъпи на калната земя. Димът помрачаваше и бездруго слабото мъждене на подземната светлина, но по-големите тунели се виждаха.
Отговорникът за дъното на шахтата беше Патрик О’Конър, мъж на средна възраст, загубил ръка при едно срутване. Беше католик и съвсем естествено прякорът му беше Пат Папата. Щом ги видя, зяпна изумен.
— Били-с-Иисус! Откъде, да те вземат дяволите, се взе пък ти?
— От „Четирифутовия“. Чухме трясъка.
Томи последва Били от шахтата.
— Какво стана, Пат?
— Доколкото мога да проумея, експлозията ще да е станала в другия край, до Тисба — отвърна Пат. — Заместникът и всички останали отидоха да видят.
Говореше спокойно, но в очите му се четеше отчаяние.
Били отиде до телефона и завъртя ръчката. След миг чу гласа на баща си:
— Уилямс на телефона, кой е?
Били не се почуди защо представителят на профсъюза отговаря от телефона на управителя на мината — всичко можеше да се случи при спешност.
— Тате, аз съм, Били.
— Да благодарим на всемилостивия Господ, добре си — попресипнало прошепна баща му. След това се върна към обичайния си рязък маниер. — Кажи ми какво знаеш, момче.
— Двамата с Томи бяхме при Четирифутовия. Слязохме по Пирам до основното ниво. Експлозията май е станала при Тисба. Има малко дим, но не много. Клетката не работи.
— Лебедката се е повредила при тягата нагоре — спокойно обясни тате. — Обаче работим по нея, след няколко минути ще е наред. Събери колкото можеш повече мъже до дъното на шахтата, за да почнем да ги качваме, веднага щом поправим клетката.
— Ще им кажа.
— Тисба въобще не работи, така че гледай никой да не опитва да се спаси в тази посока — огънят може да ги хване в капан.
— Добре.
— Има дихателен апарат до кантората на заместника.
Били знаеше. Беше нововъведение, изискано от профсъюза. Законът за въгледобивните мини от 1911 година го беше направил задължително.
— Засега въздухът не се е развалил.
— Може би където стоиш ти, но по-навътре може да е по-зле.
— Ясно — Били окачи слушалката.
Повтори на Томи и Пат думите на баща си. Пат посочи редица нови шкафчета.
— Ключът трябва да е в кантората.
Били изтича дотам, но не видя ключове. Вероятно висяха на нечий колан. Отново огледа шкафчетата, всяко с надпис „Дихателни апарати.“ Бяха тенекиени.
— Да имаш лост, Пат?
Мъжът извади комплект инструменти за дребни поправки и му подаде здрава отвертка. Били веднага се справи с първото шкафче.
Празно.
Били зяпна невярващо.
— Изиграли са ни! — викна Пат.
— Капиталистически копелдаци — процеди Томи.
Били отвори още едно шкафче. Също празно. Разярено изтърбуши и останалите, сякаш искаше да извади наяве двуличието на „Селтик Минералс“ и Пърсивал Джоунс.
— Ще се оправим и без тях — рече Томи.
Томи нямаше търпение да тръгнат, но Били се помъчи да разсъждава трезво. Погледът му се спря върху пожарникарската количка. Представляваше жалкото подобие на пожарна, предоставено им от управлението — пълна с вода въглищна количка и закачена за нея ръчна помпа. Не беше напълно безполезна: виждал я беше в действие след така наречената от миньорите „искра“ — когато малко количество газ гризу близо до тавана на тунела припламваше за кратко и всички миньори се просваха на земята. Искрата понякога запалваше праха по стените на тунела и тогава те трябваше да се полеят.
— Ще вземем пожарникарската количка — извика той на Томи.
Тя вече беше на релси, тъй че двамата можеха без особени усилия да бутат напред. Били обмисли дали да не впрегне някое пони, но реши, че това ще отнеме твърде дълго време, още повече, че животните бяха още в паника.