Били се измъкна от леглото само по долни гащи. При хладно време спеше по риза, но лятото в Британия бе горещо, а нощите бяха меки. Издърпа гърнето и вдигна похлупака.
Нямаше промяна в размерите на пениса му, който той наричаше своя малък Били. Продължаваше да си е все същото детско пънче. Надяваше се да е пораснал малко в нощта преди рождения му ден или поне да му е поникнало някое косъмче, но не би. Най-добрият му приятел, Томи Грифитс, роден на същия ден, беше различен — вече имаше по-дълбок глас и тъмен мъх на горната устна, а малкият му Томи си беше мъжки. Направо унизително.
Докато използваше гърнето по предназначение, Били зарея поглед през прозореца. Виждаше се само купчината отпадъци, тъмносива планина от изхвърлени от мината боклуци — най-вече шисти и варовик. Реши, че сигурно така е изглеждал светът на втория ден от Сътворението, преди Бог да каже: „да произведе земята злак, трева, що дава семе.1“ Лек ветрец носеше ситен черен прах от купчината към редиците къщи.
В стаята имаше още по-малко за гледане. Тя беше задната спалня, толкова тясна, че едва побираше единственото легло, шкафа и дядовия нар. На стената висеше избродирана кърпа с надпис:
Огледало нямаше.
Едната врата водеше до горния край на стълбището, другата — до предната спалня, в която се влизаше само оттук. Тя беше по-обширна, в нея имаше място за две легла. Там спяха мама и тате, а преди години бяха спали и сестрите на Били. Най-голямата, Етел, вече живееше другаде, а останалите три бяха починали — морбили, пневмония и дифтерит. Някога Били имаше и по-голям брат, с когото споделяше леглото си преди да дойде дядо. Казваше се Уесли; уби го излязла от релсите количка за пренасяне на въглища.
Били облече ризата си. Нея носеше вчера на училище. Днес бе четвъртък, а ризите се сменяха само в неделя. За сметка на това получи нов чифт панталони — първите, които му стигаха до глезените. Направени бяха от молескин, плътен непромокаем памук. Бяха знакът на влизането му в света на мъжете и той с наслада усети допира на тежкия плат. Сложи си дебелия кожен колан и наследените от Уесли ботуши и слезе.
Всекидневната — петнадесет квадратни фута, маса в средата и огнище в единия ъгъл — заемаше по-голямата част от приземния етаж. Домашно изтъкана черга застилаше каменния под. Баща му седеше на масата и четеше стар брой на Дейли мейл, а в основата на дългия му остър нос се крепяха чифт очила за четене. Майка му правеше чай. Остави чайника, целуна момчето по челото и рече:
— Как е малкият ми мъж на рождения си ден?
Били не отвърна. „Малкият“ го нарани, защото наистина беше малък, а мъжът — защото знаеше, че не е такъв. Отиде в килера на гърба на къщата. Потопи тенекиената купа в бъчвата с вода, изми лицето и ръцете си и изля излишната вода в плитка каменна мивка. В помещението имаше и бакърена вана със скара отдолу, но нея използваха само в събота, когато се къпеше цялото семейство.
Бяха им обещали течаща вода в близко бъдеще. В някои от миньорските домове вече имаше. Семейството на Томи Грифитс беше сред късметлиите. Били още се дивеше как може да отиде на гости, да завърти кранчето и да получи чаша студена вода, без да му се налага да разнася кофа до помпата на улицата. Чешмяната вода все още не бе стигнала до улица „Уелингтън“, където живееше и семейство Уилямс.
Върна се в дневната и седна на масата. Майка му постави пред него голяма чаша подсладен чай с мляко. Отряза две дебели порязаници от един самун домашен хляб и извади от долапа под стълбището буца мас. Били събра длани, затвори очи и рече:
— Благодаря ти, Боже, за храната. Амин.
После отпи малко чай и намаза хляба с мас.
Бледосините очи на татко му го погледнаха иззад вестника.
— Посоли си хляба. Под земята ще се потиш.
Бащата на Били работеше като представител на Федерацията на миньорите в Южен Уелс, най-силния профсъюз във Великобритания, както споменаваше при всяка възможност. Наричаха го Дай Профсъюза. Много мъже се казваха Дай, съкратено от Дейвид или Дафид, както се произнасяше на уелски. Били научи в училище, че името Дейвид е популярно, защото така се казвал светецът-покровител на страната, както Патрик в Ирландия. Всичките Дайовци се различаваха не по фамилиите си — почти всички в града бяха Джоунс, Уилямс, Евънс или Морган, — а по прякорите си. Рядко се използваха истинските имена, ако вместо тях хората можеха да си измислят смешни прякори. Били се казваше Уилям Уилямс, затова му викаха Били Двойния. Жените понякога получаваха прозвищата на съпрузите си, затова майка му се казваше госпожа Дай Профсъюза.