— Не може — отвърна баща му.
— Но нали законът е такъв — вентилацията трябва да може да се обръща!
— Пърсивал Джоунс разказал някаква сълзлива история на инспекторите и му дали още една година отсрочка, преди да осъвремени вентилаторите.
Ако разговаряше не с баща си, а с друг, Били би изругал.
— Ами да включите пръскачките — това може ли?
— Да, това може. Защо не се сетих сам? — Той каза няколко думи на някого другиго и затвори.
Били също затвори. Помогна на Томи да напълни количката, като двамата се редуваха на помпата. Напълването на количката отнемаше толкова време, колкото и изпразването. Притокът на хора от засегнатите зони намаля, а огънят се разбушува безпрепятствено. Най-сетне момчетата напълниха количката и поеха по обратния път.
Пръскачките заработиха, ала щом стигнаха до пожара, Били и Томи видяха, че налягането на водата от тясната тръба на тавана е твърде слабо, за да потуши пламъците. Джоунс Магазинера обаче вече организираше мъжете. Задържаше здравите за спасителните работи, а ранените, които можеха да ходят, отпращаше към шахтата. Когато Били и Томи приготвиха маркуча, той го грабна и нареди на друг да изпомпва.
— Вие двамата се върнете за още една количка! Така няма да прекъсваме!
— Ясно — каза Били, но преди да се обърне, улови нещо с крайчеца на окото си. Някаква фигура тичаше през пламъците с подпалени дрехи.
— Боже милостиви! — промълви Били, ужасен. Бягащият се спъна и падна.
Били изкрещя на Джоунс:
— Поливай ме!
Без да чака потвърждение, момчето изтича в тунела. Усети мощната водна струя на гърба си. Жегата беше кошмарна. Лицето го болеше, дрехите му тлееха. Грабна падналия миньор под мишниците и го задърпа заднешком. Не виждаше лицето, обаче прецени, че е негов връстник.
Джоунс продължаваше да облива Били. Косата, гърбът и краката му бяха мокри, но отпред беше сух и долавяше мириса на обгорената си кожа. Момчето крещеше от болка, но успя да удържи отпуснатото тяло. След секунда вече беше излязъл от огъня. Обърна се и остави маркуча да го намокри и отпред. Водата върху лицето му беше като благословено облекчение — болеше го, но болката вече беше поносима.
Джоунс обля и лежащия на пода младеж. Били го обърна по гръб и видя, че е Майкъл О’Конър — Мики Папата, синът на Пат. Пат беше помолил Били да се оглежда за него.
— Мили Боже, смили се над Пат — продума Били.
Наведе се и пак подхвана Мики. Тялото беше отпуснато и безжизнено.
— Ще го занеса до шахтата.
— Да — съгласи се Джоунс. Гледаше Били със странно изражение. — Направи го, момчето ми.
Томи придружи Били, който се чувстваше позамаян, но все пак можеше да носи тялото. В основния тунел се натъкнаха на спасителен отряд, зад който пристъпваше пони, впрегнато в малка композиция пълни с вода колички. „Сигурно са дошли отгоре. Значи клетката работи и спасителната операция е под контрол“, уморено си мислеше Били.
Оказа се прав. Тъкмо стигна до шахтата и клетката слезе. Излязоха още спасители в защитни облекла. Бутаха още колички. Когато новодошлите се пръснаха по посока на пожара, ранените започнаха да влизат, понесли мъртвите и изпадналите в несвяст.
Щом Пат Папата изпрати клетката нагоре, Били го доближи с Мики в ръце.
Пат се взираше с ужас в момчето и клатеше невярващо глава, като че можеше да отхвърли страшната вест.
— Съжалявам, Пат.
Пат не искаше да гледа трупа.
— Не — рече той. — Не и моят Мики.
— Извадих го от огъня, Пат. Само дето закъснях, по дяволите. Това е всичко.
Сетне заплака.
VI
Вечерята пожъна голям успех във всяко отношение. Беа сияеше — не би имала нищо против кралски посещения всяка седмица. Фиц посети леглото й и както очакваше, тя го прие с радост. Остана чак до сутринта и се измъкна току преди Нина да дойде с чая.
Беше се опасявал, че дебатът сред мъжете може да е бил твърде противоречив като за кралска вечеря, но тревогите му се оказаха напразни. Кралят му благодари на закуска с думите:
— Очарователна дискусия, изключително полезна. Точно на каквото се надявах. Тогава и Фиц грейна от гордост.
Докато пушеше пурата си след закуска и обмисляше разменените предния ден реплики, Фиц осъзна, че мисълта за война не го плаши. По навик я беше описал като трагедия, но всъщност нямаше да е нещо толкова лошо. Щеше да обедини нацията срещу общ враг и да потуши пламъците на недоволството. Стачките щяха да секнат, а и всякакви приказки за република щяха да се приемат като липса на патриотизъм. Може би дори жените щяха да мирясат с това тяхно право на глас. А и в лично отношение се чувстваше странно привлечен от подобни изгледи. Войната щеше да му даде възможност да е полезен, да докаже смелостта си, да служи на страната си, да се отплати някак за богатството и привилегиите, с които бе затрупван цял живот.