Новините от мините, които пристигнаха късно сутринта, приглушиха блясъка на празненството. Всъщност само един от гостите отиде в Абъроуен — Гас Дюър, американецът. При все това всички изпитваха непривичното чувство да са встрани от центъра на внимание. Обядът премина предимно в мълчание, а следобедните забавления не се състояха. Фиц се побоя, че кралят ще е недоволен от него, макар че младият граф нямаше нищо общо с работата на мината. Не беше нито управител, нито акционер в Селтик Минералс. Просто беше прехвърлил на компанията правата си за експлоатация на мините, а тя му плащаше възнаграждения под формата на фиксирана сума на тон въглища. Ето защо беше сигурен, че никой с всичкия си не би тръгнал да го обвинява. Все пак аристокрацията не биваше да се занимава с разгул, докато миньорите бяха хванати в капан под земята, а кралят и кралицата бяха на посещение. Следователно четенето и пушенето оставаха почти единствените приемливи занимания. Техни величества несъмнено щяха да скучаят.
Фиц се гневеше. Непрестанно загиваха хора: войници умираха в бой, моряци потъваха с корабите си, катастрофираха влакове, а хотели, пълни със спящи гости, изгаряха до основи. Защо трябваше да се случи инцидент в мините, точно докато кралят му беше на гости?
Малко преди вечеря Пърсивал Джоунс, кмет на Абъроуен и председател на Селтик Минералс, посети дома на графа, за да го извести за настоящото положение. Фиц попита сър Алън Тайт дали кралят не би желал да чуе доклада и получи утвърдителен отговор. Почувства облекчение — поне кралят щеше да има нещо за вършене.
Мъжете се събраха в малък салон, място за неофициални срещи и разговори, обзаведено с тапицирани столове, палми в саксии и пиано. Джоунс беше в черния фрак, несъмнено облечен за сутрешната литургия. Нисък, но претенциозен човечец, той приличаше на някаква наперена птица в двуредната си сива жилетка.
Кралят беше във вечерно облекло.
— Колко мило да ни посетите — отривисто рече той.
— Имах честта да стисна ръката на Ваше Величество през единадесета година, когато дойдохте в Кардиф за инвеститурата на Уелския княз.
— Радвам се да подновя запознанството ни, макар да съжалявам, че се наложи това да стане при подобни тъжни обстоятелства. Кажете ми с прости думи какво се е случило, все едно обяснявате на някой от Вашите колеги директори на по чашка в клуба.
„Умно“, каза си Фиц. Думите на краля зададоха правилния тон, въпреки че никой не предложи питие на Джоунс, нито пък го покани да седне.
— Толкова любезно от страна на Ваше Величество — Джоунс имаше кардифско произношение, по-остро от напевния говор в долините. — В мината имаше двеста и двадесет души по време на експлозията, по-малко от обичайното, понеже става въпрос за специална неделна смяна.
— Знаете точната бройка? — попита кралят.
— О, да, сър, записваме всеки, който слиза там.
— Извинете, че Ви прекъснах. Продължете, моля.
— И двете шахти са били увредени, но пожарникарските бригади са овладели пламъците с помощта на нашата система от пръскачки и са евакуирали хората — той погледна часовника си. — По информацията отпреди два часа са извадени двеста и петнадесет работници.
— Изглежда сте се справили с положението много ефикасно, Джоунс.
— Много Ви благодаря, Ваше Величество.
— Всички двеста и петнадесет човека ли са живи?
— Не, сър. Осмина са мъртви. Още петдесетима са ранени достатъчно сериозно, за да се нуждаят от лекар.
— Боже мой. Колко трагично.
Докато Джоунс обясняваше за издирването на петимата липсващи, Пийл влезе безшумно и доближи Фиц. Икономът беше официално облечен, готов за поднасянето на вечерята.
— Просто в случай, че представлява интерес, милорд… — подзе той много тихо.
— Кое? — прошепна Фиц.
— Камериерката Уилямс току-що се върна от мината. Брат й, изглежда, е станал нещо като герой. Може би кралят би искал да чуе и нейната история…