Дядо му слезе, докато Били ядеше втората си филия. Въпреки топлото време, носеше сако и жилетка. Когато изми ръцете си, седна срещу момчето.
— Недей се притеснява — посъветва го той. — Аз слязох в шахтите на десет. Моят баща пък бил още на пет, когато неговият баща го свалил там на гърба си. Работел от шест сутринта до седем вечерта. От октомври до март не зървал дневна светлина.
— Не се притеснявам.
Това не беше вярно. Страх го беше дори да стане от масата.
Дядо му обаче беше добър и не продължи темата. Били го харесваше. Майка му се държеше с Били като с бебе, баща му пък бе строг и язвителен, но дядото беше търпелив и му говореше като на възрастен.
— Слушайте — повиши глас бащата. Никога не си купуваше десния парцал Дейли мейл, но от време на време го взимаше от някой друг и го четеше вкъщи с презрителен тон, подигравайки се на глупостта и нечестността на висшите класи:
„Лейди Даяна Манърс е била критикувана, че носи една и съща рокля на втори пореден бал. По-младата дъщеря на херцога на Рътланд е спечелила наградата за най-хубав дамски костюм на бала в Савой за изящния си корсаж, комбиниран с дълга пола с обръчи. Наградата е двеста и петдесет гвинеи.“ — Той свали вестника и поясни — Това ти е заплатата поне за пет години, Били, моето момче. Ето и още: „Тя обаче си спечели неодобрението на познавачите, като се облече по същия начин на увеселението на лорд Уинтъртън и Ф. Е. Смит в хотел Кларидж. Твърде много хубаво не е на хубаво, коментираха те.“
Отново вдигна глава.
— По-добре да смениш престилката, мамче — подкачи той жена си. — Не би искала да си спечелиш неодобрението на познавачите.
На мама не й беше забавно. Носеше стара кафява вълнена рокля с кръпки на лактите и петна под мишниците.
— Ако имах двеста и петдесет гвинеи, щях да изглеждам по-добре от лейди Даяна Пос…на — не без огорчение отбеляза тя.
— Тъй си е — рече дядо. — Кара винаги си е била хубавица като майка си. — Името на мама беше Кара. Дядо се обърна към Били.
— Баба ти беше италианка. Мария Фероне. — Били знаеше, но дядо обичаше да суче все едни и същи истории. — Оттам майка ти има тая разкошна черна коса и очи. Сестра ти и тя. Баба ти, най-хубавото момиче в Кардиф — и аз я взех! — Внезапно помръкна и продума тихо: — Ех, хубави дни…
Тате се понамръщи — подобни приказки приближаваха разговора до плътските страсти — но мама се разведри от комплиментите.
— О, да. Мен и сестрите ми ни смятаха за красавици. Бихме показали на онова херцогче какво е хубаво момиче, ако имахме пари за коприна и дантели.
Били с изненада осъзна, че никога не беше възприемал майка си нито като красавица, нито като обратното, макар че в неделите, когато се обличаше за седенките в параклиса, тя изглеждаше впечатляващо, особено с шапка. Може би е била красива някога, но му беше трудно да си го представи.
— И туй да знаеш — продължи дядо — в семейството на баба ти бяха все умници. Шуреят ми беше миньор, но се измъкна от тая работа и отвори кафене в Тенби. Това е животът — морски ветрец, а ти по цял ден правиш кафе и си броиш парите.
Тате зачете друга новина.
— Като част от подготовката за коронацията, от Бъкингамския дворец са издали наръчник с инструкции за събитието, дълъг двеста и дванайсет страници. — Пак подаде очи над вестника.
— Това да им го кажеш днес в шахтата, Били. Хората ще си отдъхнат, като чуят, че всичко е организирано добре.
Били не се вълнуваше особено от аристокрацията. Харесваха му приключенските истории, които вестникът често печаташе и в които се разказваше за яки, образовани в частни училища мъжаги, които залавяха немски шпиони. Според тези истории шпионите бяха навсякъде, въпреки че за нещастие явно бяха пропуснали Абъроуен.
Момчето се изправи.
— Ще се поразходя по улицата — обяви той и излезе през предния вход. „Ще се поразходя по улицата“ бе кодът, с който някой от семейството казваше, че ще ходи до тоалетните, които се намираха през половината улица. Около дълбоката дупка беше вдигната ниска тухлена къщурка с ламаринен покрив. Имаше две отделения, за мъже и за жени. Седалките бяха двойни, така че човек винаги влизаше с някого другиго. Никой не знаеше защо строителите са избрали такова решение, но всички се опитваха да се възползват максимално от него. Мъжете зяпаха втренчено напред и не продумваха, но както Били дочуваше, жените често обменяха клюки. Миризмата бе задушаваща дори за онези, които я търпяха всеки ден. Той винаги се мъчеше да диша колкото е възможно по-малко вътре и често излизаше почти в несвяст. Мъж на име Дай Лайньо периодично изгребваше дупката.