Когато Били се върна, с радост видя, че сестра му Етел седи на масата.
— Честит рожден ден, Били! — извика тя. — Трябваше да дойда да те целуна преди да слезеш в мината.
Етел беше на осемнадесет и Били ясно виждаше, че е красива. Имаше непокорни махагонови къдрици и дяволит блясък в тъмните очи. Може би мама е изглеждала така някога. Черната й рокля и бялото боне на домашна прислужница само ласкаеха външността й.
Били обожаваше Етел. Освен хубава, тя беше забавна, умна и смела, а понякога спореше дори и с тате. Обясняваше на Били неща, които другите отказваха да му споделят, например тая месечна случка, наричана от жените „проклятието“, или какво точно беше непристойното поведение, заради което англиканският викарий трябваше бързо да напусне града. Сестра му беше най-добрата ученичка от първия до последния си клас и есето й „Моят град или село“ спечели първата награда в конкурса на вестника Саут Уелс Ехо. Наградата беше екземпляр от Атлас на света на Касел.
Тя целуна Били по бузата.
— Казах на домоуправителката — госпожа Джевънс, че ни свършва ваксата и че трябва да взема още от града. — Етел живееше и работеше в Тай Гуин, огромния дом на граф Фицхърбърт, една миля нагоре по планината. Подаде на Били нещо, увито в чист парцал. — Откраднах парченце кейк за теб.
— О, благодаря ти, Ет! — Били обичаше кейк.
— Да ти го сложа ли в кутийката? — попита майка му.
— Да, благодаря.
Мама извади от долапа тенекиена кутия и прибра кейка вътре. Отряза още две филии хляб, намаза ги със сланина и ги поръси със сол. Всички миньори си имаха такива кутийки. Ако носеха храната си в платнени кърпи, мишките щяха да я изгризат преди сутрешната почивка.
Мама рече:
— Когато ми донесеш първата надница, ще ти сложа и парче варен бекон.
В началото заплатата на Били нямаше да е голяма, но и тя щеше да е в помощ на семейството. Той се чудеше колко джобни пари ще му позволява мама и дали ще стигат, за да спести за колело — искаше колело повече от всичко на света.
Тате попита Етел:
— Как вървят нещата при големците?
— Добре, спокойно. Графът и княгинята са в Лондон за коронацията. — Етел хвърли око на часовника върху камината. — Скоро ще станат от сън — трябва рано да стигнат до Абатството. На нея няма да й се хареса — не е свикнала да се събужда рано, — но няма как да закъснее за краля.
Съпругата на графа, Беа, беше велика руска княгиня.
— Ще искат да заемат местата най-отпред, за да гледат спектакъла — отвърна баща й.
— О, не, човек не може да сяда където си ще — поправи го Етел. — Специално са измайсторили шест хиляди махагонови стола, с името на всеки гост, изписано със златни букви на облегалката.
Дядо се намеси:
— На това му се вика прахосничество! Какво ще правят с тях после?
— Не зная. Може да си ги приберат за спомен.
— Кажи им, че и ние искаме — сухо отбеляза тате. — Само петима сме, а майка ти няма къде да седне. Трябват ни столове.
Почнеше ли да се шегува така, тате всъщност беше ядосан. Етел подскочи.
— О, съжалявам, мамо, не помислих.
— Стой си, твърде съм заета, за да сядам — успокои я мама.
Удари пет часът.
— По-добре да си там рано, Били, мойто момче. Почни както би искал да продължиш — каза тате.
Били с неохота се изправи и взе кутийката си.
Етел го целуна още веднъж, а дядо стисна ръката му. Тате му връчи два шестинчови пирона, ръждясали и малко криви.
— Сложи си ги в джоба на панталоните.
— Защо?
— Ще видиш — усмихна се тате.
Мама подаде на Били бутилка с винтова капачка с четвъртинка студен чай с мляко и захар.
— И помни, Били, Иисус е винаги с теб, дори в шахтата.
— Да, мамо.
Видя насълзените й очи и се извърна, за да не заплаче и той. Взе шапката си от закачалката.
— Ами, довиждане — рече той, сякаш просто отиваше на училище. Излезе.