— Знаеш ли откъде да ги намерим?
— О, да, милорд. Имам списък с местни, които са работили тук и преди. Ако това не е достатъчно, ще ги помолим да препоръчат други.
— Помнете, никакви социалисти — нервно добави Фиц. — Може да се опитат да заговорят краля за злините на капитализма.
Човек никога не беше сигурен с тия уелсци.
— Разбира се, милорд.
— А запасите?
Тя обърна на нова страница.
— Ето това ще ни е нужно, предвид предишните празненства тук.
Фиц разгледа написаното — сто хляба, двайсет дузини яйца, десет галона сметана, сто фунта бекон, петдесет фунта картофи… Доскуча му.
— Не трябва ли първо княгинята да определи менюто?
— Всичко трябва да дойде от Кардиф — отвърна Уилямс. — Магазините в Абъроуен не могат да се справят с толкова големи поръчки. А трябва да предупредим дори тези в Кардиф, за да сме сигурни, че имат необходимите количества в точния ден.
Беше права. Фиц се радваше, че това момиче се грижи за нещата. Имаше способността да прави планове — рядко умение.
— Може да използвам някой като теб в полка си — подкачи я той.
— Не мога да нося цвят каки, не ми отива на кожата — дръзко му отвърна тя.
Икономът доби възмутен вид.
— Стига, Уилямс, достатъчно наглост.
— Моля да ме извините, господин Пийл.
Фиц осъзна, че сам е виновен за това, че започна закачката. Така или иначе, нямаше нищо против нейната непочтителност. Всъщност доста я харесваше.
Пийл рече:
— Готвачът е измислил някои неща за менюто, милорд. — Той подаде на Фиц поомачкан лист хартия, покрит с по детски внимателния почерк на готвача. — За съжаление е твърде рано за пролетно агне, но можем да вземем доста прясна риба от Кардиф и да я докараме в лед.
— Това ми прилича много на менюто за ловното парти през ноември — каза Фиц. — От друга страна, не искаме да експериментираме точно сега. По-добре да се придържаме към изпитаните блюда.
— Именно, милорд.
— Сега, вината. — Графът се изправи. — Да слезем в избата.
Пийл изглеждаше изненадан. Графът не слизаше често в подземието.
В ума на Фиц се появи мисъл, която не му се щеше да си признава. Той се поколеба, след това каза:
— Уилямс, слез и ти, да записваш.
Икономът държеше вратата, докато Фиц излезе от библиотеката и се спусна по задното стълбище. Кухнята и помещението за слугите се намираха в сутерена. Тук етикетът беше различен. Слугинчетата и момчетата, които лъскаха обувки, му правеха бързи реверанси или докосваха алабросите си, докато графът ги подминаваше.
Избата се намираше в мазето.
Пийл отвори вратата и рече:
— С Ваше позволение, аз ще водя.
Фиц кимна. Икономът драсна клечка кибрит, запали една от лампите на стената и заслиза по стълбището. Долу запали още една лампа.
Избата на Фиц беше скромна, около дванадесет хиляди бутилки, повечето оставени от баща му и дядо му. Най-вече шампанско, портвайн и бяло рейнско вино, с по-малко бордо и бяло бургундско. Графът не беше голям ценител на виното, но обичаше избата, защото му напомняше на баща му. „Винената изба иска ред, далновидност и добър вкус“, казваше старецът. „Това са добродетелите, на които Британия дължи величието си.“
Фиц щеше да предложи на краля най-доброто, разбира се, но беше необходима предварителна преценка. Шампанското щеше несъмнено да е Перие Жуе, най-скъпото, само че коя реколта? Зрялото шампанско, двадесет-тридесетгодишно, беше по-малко газирано и по-ароматно, но пък младите имаха по-жизнерадостен вкус. Измъкна една бутилка напосоки, цялата покрита с прах и паяжини. От джобчето на сакото си извади бяла ленена кърпичка и обърса етикета. На слабата светлина още не се виждаше датата. Показа бутилката на Пийл, който беше сложил чифт очила.
— Хиляда осемстотин петдесет и седма — каза икономът.
— Боже мой, това го помня — възкликна Фиц. — Първото вино, което опитах, и най-доброто като че ли.
Долови присъствието на прислужничката, която се наведе към него, за да зърне бутилката, много по-стара от нея самата. С удивление установи, че близостта й го оставя без дъх.
— Боя се, че тази реколта може да е преминала най-доброто си време — каза Пийл. — Може ли да предложа осемстотин деветдесет и втора?
Фиц погледна още една бутилка, поколеба се и взе решение.
— Не мога да чета на тази светлина. Донеси ми лупата, ако обичаш.
Пийл се заизкачва по стълбите.
Фиц погледна към Уилямс. Щеше да направи нещо глупаво, но не можеше да се спре.
— Колко си хубава — започна той.
— Благодаря Ви, милорд.
Изпод шапчицата й се подаваха тъмни къдрици. Той докосна косата й. Знаеше, че ще съжалява.
— Чувала ли си някога за „droit de seigneur“