— С кого мислиш, че ще те сложат да работиш? — попита Томи.
Били сви рамене. Обикновено придаваха новите момчета към някой от заместник-управителите на мината.
— Няма как да знам.
— Дано ме сложат в конюшните. — Томи обичаше конете. В мината живееха петдесетина понита. Теглеха напълнените от въглекопачите колички по релсите. — Ти какво искаш да работиш?
Били се надяваше да не го натоварят с повече, отколкото детското му тяло можеше да понесе, но не искаше да си го признае.
— Да смазвам количките — отвърна той.
— Защо?
— Изглежда лесно.
Подминаха училището, където до вчера бяха учили — викторианска сграда със заострени като на църква прозорци. Построено беше от рода Фицхърбърт, както главният учител никога не се уморяваше да напомня. Графът все още назначаваше лично преподавателите и решаваше каква да е учебната програма. На стените висяха картини с героични военни сюжети, а величието на Британия беше една от основните теми. В уроците по вероучение, с които започваше всеки ден, се преподаваха суровите англикански доктрини, макар почти всички деца да не бяха от англикански семейства. Училището си имаше настоятелство, където членуваше и тате, но то нямаше никаква реална власт и можеше само да съветва. Тате казваше, че графът се държи все едно училището е негово.
През последната година преподаваха на Били и Томи основите на миньорството, а на момичетата — шиене и готварство. Били с изненада беше открил, че земята под нозете му се състои от много различни пластове, като сандвич. „Въглищен слой“ беше един такъв пласт — момчето цял живот слушаше словосъчетанието, без да го разбира. Узна още, че въглищата са всъщност мъртви листа и друга растителна материя, напластявана хиляди и хиляди години под тежестта на земята отгоре. Томи, чийто баща беше атеист, казваше, че това доказва неистинността на Библията, но таткото на Били отвръщаше, че това е само едно възможно тълкувание.
В този ранен час училището и игрището пустееха. Били се гордееше, че го е оставил зад гърба си, макар част от него да копнееше да се върне там, вместо да се спуска в шахтата.
С приближаването към мината улиците почнаха да се пълнят с миньори, всеки с тенекиената си кутия и с бутилка чай. Всичките се обличаха еднакво, в стари костюми, които сваляха на работното място. На някои им беше студено, ала Абъроуен беше гореща мина и всички работеха по долни гащи и ботуши или по груби ленени гащета. Също така не сваляха дебело подплатените си шапки заради ниските тавани на тунелите, където човек лесно можеше да халоса главата си.
Били съгледа извисяващата се над къщите подемна машина — кула, увенчана с две огромни колела. Те се въртяха в противоположни посоки и дърпаха кабелите, които спускаха и вдигаха клетката. Такива съоръжения се издигаха над повечето долини в Южен Уелс подобно на църковни кули над земеделски селца.
Други сгради, сякаш случайно разпилени наоколо, обграждаха входа на мината — стаята със светилниците, кантората, ковачницата, складовете. Между тях се виеше железопътната линия. На площта за отпадъци се валяха строшени колички, пукнати греди, чували за зоб и камари непотребна машинария. Слой въглищен прах покриваше всичко. Тате все натякваше колко по-малко произшествия би имало, ако миньорите държаха всичко подредено.
Били и Томи влязоха в кантората. В предното помещение стоеше Артър Петното Луелин, чиновник, не много по-голям от тях. Носеше позацапана около яката и ръкавелите бяла риза. Очакваше ги — бащите им бяха заявили, че момчетата започват работа днес. Петното написа имената им в един тефтер и ги въведе в офиса на управителя.
— Младия Томи Грифитс и младия Били Уилямс, господин Морган — обяви Артър.
Молдуин Морган беше висок мъж, облечен в тъмен костюм. Розовите му бузи лъщяха — сигурно се бръснеше всеки ден. Дипломата му за инженер висеше в рамка на стената, а бомбето — другият символ на статута му — се кипреше на показ на закачалката до вратата.
За изненада на Били, той не беше сам. До него стоеше един още по-впечатляващ господин: Пърсивал Джоунс, председател на Селтик Минералс, компанията-собственик на въгледобивната мина Абъроуен и още няколко като нея. Човекът беше дребен и настъпателен, заради което миньорите го бяха нарекли Наполеон. Носеше всекидневен черен фрак и раирани сиви панталони, а черният му цилиндър още се мъдреше на главата му.