Ако лампата угаснеше, миньорът нямаше как да я запали сам. Кибритът беше забранен под земята, а лампата се заключваше, така че никой да не нарушава правилото. Угасналата лампа трябваше да се занесе до пункт за презареждане, обикновено в дъното на шахтата, близо до входа. Предотвратяването на експлозиите си заслужаваше тази разходка от една-две мили.
В училище казваха на момчетата, че тези лампи са един от начините собствениците на мините да проявят загриженост за работниците си.
— Ще речеш, че шефовете нямат изгода от това да предотвратяват авариите, при които работата прекъсва и тунелите се срутват — казваше тате.
Щом взеха лампите, миньорите се наредиха на опашка за клетката. Таблото за съобщения беше умно разположено отстрани на опашката. Имаше ръкописни или нескопосно отпечатани обяви за тренировка по крикет, състезание по хвърляне на стрелички, загубено джобно ножче, рецитал на мъжкия хор на Абъроуен и лекция в Обществената библиотека на тема „Карл Маркс и историческият материализъм.“ Заместник-управителите обаче не трябваше да чакат, затова Прайс си проправи път към предната част на опашката, а момчетата го следваха по петите.
Като повечето мини, Абъроуен имаше две шахти с вентилатори — по едната въздухът влизаше в мината, през другата излизаше. Собствениците често наричаха такива шахти със странни имена — тези се казваха Пирам и Тисба. Пирам бе отводната шахта и Били усещаше потока топъл въздух отдолу.
Миналата година двете момчета решиха да погледнат надолу в Пирам. В Светли понеделник, когато никой не работеше, те се промъкнаха покрай пазача и се прокраднаха през бунището в мината, прескачайки оградата. Клетката почти покриваше отвора, но не съвсем. Томи и Били лежаха по корем и се взираха в глъбините, омагьосани и ужасени. Стомахът на Били се обърна. Чернотата изглеждаше бездънна. Изпита тръпка — отчасти радост, че нямаше да слезе там, отчасти страх, че някой ден ще трябва. Хвърли камък и двамата слушаха как отеква по тухлената облицовка на шахтата. Почти непоносимо дълго след това го чуха да плясва в локвата на дъното.
Сега, година по-късно, му предстоеше да последва пътя на този камък.
Напомни си да не се държи като страхливец, а като мъж, ако и да не се чувстваше такъв. Най-лошо би било, ако се изложи. По-лошо дори от смъртта.
Виждаше решетката, която сега запечатваше отвора на шахтата. Под нея имаше празнота, тъй като клетката тепърва се изкачваше. От другата страна на шахтата парният механизъм движеше огромното колело над тях, което навиваше кабела. Машината изпускаше струйки пара. Кабелите скърцаха. Носеше се миризма на гореща смазка.
Празната клетка издрънча зад решетката и операторът я отмести. Рис Прайс пристъпи вътре заедно с момчетата. Последваха ги още тринадесет други миньори — клетката побираше шестнадесет човека. Операторът отново затвори решетката.
Стояха на място. Били се чувстваше уязвим. Подът беше сигурен, но той можеше без усилия да се провре през прътите на клетката. Тя висеше на стоманено въже, но и то не беше съвършено безопасно. Всички знаеха за инцидента в Търпентуис през 1902 г., когато въжето се скъсало и осмина мъже полетели надолу към смъртта си.
Били кимна на този до него — Хари Мазния Хюит, пъпчив момък, само три години по-голям от него, но с цял фут по-висок. Били помнеше Хари от училище — три поредни години го късаха на изпита за десетгодишни, докато накрая не порасна достатъчно, за да започне работа.
Звънна камбана — операторът на дъното на шахтата беше затворил решетката от своята страна. Колегата му натисна ръчка и се чу друг сигнал. Парният двигател изсъска и нещо избумтя.
Клетката пропадна в нищото.
Били знаеше, че ще пада така известно време и след това ще забави до безопасна скорост. Никаква подготовка обаче не беше достатъчна, за да го предпази от кошмарното усещане, че пропада в недрата на земята. Краката му се отлепиха от пода. Той изпищя. Не можеше да се сдържи.
Всички се изсмяха. Знаеха, че му е за пръв път и чакаха тази реакция. Със закъснение момчето видя, че се държат за металните пръти, за да не полетят. Нищо от това не го успокои. Спря писъците си, като стисна здраво зъби.
Най-сетне спирачката се включи. Краката на Били отново докоснаха пода. Той се хвана здраво за един от прътите и се помъчи да овладее треперенето си. След минута се почувства наранен почти до сълзи и забрави за страха си. Погледна към хилещия се Хари Хюит и надвика шума:
— Да си затваряш устата, тъпанар дрислив.