Мазния в миг се разяри, но другите мъже само се разсмяха още по-силно. На Били щеше да му се наложи да се извини на Иисус за грубите думи, обаче след тях не се чувстваше вече толкова глупав.
Забеляза колко блед е Томи. И той ли пищя? Боеше се да не получи отрицателен отговор и затова не попита.
Клетката спря, решетката пред нея се отмести и Били и Томи влязоха в мината с разтреперани колене.
Беше сумрачно. Лампите на миньорите светеха по-бледо от парафиновите на стените у дома. Дъното на шахтата тъмнееше като безлунна нощ. „Може би нямаха нужда да виждат добре, за да копаят въглища“, помисли си Били. Прецапа някаква локва — водата и калта бяха навред, слабо лъщяха на лампите. В устата си усещаше странен вкус — въглищен прах насищаше въздуха. Наистина ли дишаха това по цял ден? Сигурно затова миньорите кашляха и плюеха постоянно.
Четирима мъже чакаха да се качат горе с клетката. Всеки носеше кожена торба — бяха пожарникари. Всяка сутрин преди началото на работния ден пожарникарите проверяваха за газ. Ако концентрацията му се окажеше неприемливо висока, миньорите трябваше да чакат, докато вентилаторите разсеят газа.
Наблизо се виждаше ред кошари за понитата, а отворена врата водеше до яркоосветена стая с бюро, вероятно на заместниците. Мъжете се пръснаха по четирите тунела, които се разклоняваха от дъното на шахтата. Тези тунели се наричаха забои и водеха към местата, където се добиваха въглищата.
Прайс ги заведе до една барака и я отключи. Вътре държаха инструментите. Избра две лопати, даде ги на момчетата и заключи катинара.
Упътиха се към конюшните. Един мъж само по къси гащи и ботуши ринеше мръсна слама от една от кошарите и я хвърляше в количка. По мускулестия му гръб се стичаше под. Прайс му рече:
— Искаш ли едно от момчетата да ти помогне?
Мъжът се обърна и Били позна Дай Коняря, старейшина в параклиса „Витезда“. Дай се направи, че не познава Били.
— Не ща малкия — отсече той.
— Добре — каза Прайс. — Другият е Томи Грифитс. Взимай го.
Томи изглеждаше доволен. Получи каквото искаше. Въпреки че щеше просто да рине тор, работеше в конюшните.
— Хайде, Били Двойния — подкани го Прайс и влезе в един от четирите тунела.
Били нарами лопатата и го последва. Сега, когато Томи не беше с него, той се тревожеше повече. Искаше му се да рине тор редом с приятеля си.
— А аз какво ще правя, господин Прайс?
— Можеш и сам да се досетиш. Защо ти дадох шибаната лопата?
Момчето се стъписа от нехайната употреба на тази забранена дума. Не можеше да се досети какво ще върши, но не зададе повече въпроси.
Тунелът беше кръгъл, извити стоманени подпори подсилваха тавана. По дължината му имаше тръба, вероятно водопроводна. Всяка нощ коридорите се пръскаха, за да слегне въглищният прах. Той не просто увреждаше дробовете на работниците — ако беше само това, собствениците от „Селтик Минерълс“ вероятно нямаше да ги е грижа, — но носеше и риск от пожар. Пръскачната система обаче не вършеше добра работа. Тате смяташе, че е нужна тръба с диаметър шест инча, но не бе успял да убеди Пърсивал Джоунс да даде нужните пари.
След около четвърт миля завиха в перпендикулярен тунел, който постепенно се изкачваше — по-стар и по-малък от предишния. Вместо стоманени пръстени таванът се подпираше от дървени греди. Прайс навеждаше глава на местата, където покривът беше твърде нисък. На всеки трийсетина ярда подминаваха работни места, където миньорите вече копаеха въглища.
Били дочу тътен и Прайс рече:
— В дупката.
— Какво? — Били погледна надолу. Дупки имаше по улиците на града, но на пода не се виждаше нищо друго освен релсите, по които се движеха количките. Вдигна очи и съзря пони, което топуркаше бързо надолу по наклонения коридор. Дърпаше цяла композиция въглищни колички.
— В дупката! — извика Прайс.
Били все така не разбираше какво се иска от него, но виждаше, че тунелът едва побира количките — щяха да го смачкат. Прайс сякаш пристъпи в стената и изчезна.
Били хвърли лопатата, обърна се и се затича обратно, откъдето беше дошъл. Опита се да изпревари понито, но то се движеше изненадващо бързо. Видя ниша в стената, която продължаваше до тавана. По пътя насам бе видял такива ниши на всеки двадесет и пет ярда, но не им беше обърнал внимание. Явно това имаше предвид Прайс. Хвърли се в нишата и количките го подминаха с грохот.
Когато изчезнаха, Били излезе от нишата, дишайки тежко.