— И аз съм на същото мнение. Хайде!
Те отидоха до езерния бряг, ала въпреки дългото търсене не откриха друга следа. Пепе вече се канеше да прояви нетърпение, когато внезапно забеляза нещо, което го накара да насочи пушката.
— Какво има? — попита Боа роз. — Искаш да ни издадеш с някой изстрел?
Дормилон му смигна лукаво.
— Виждаш ли в езерото широките ламбредонови листа, които стърчат като плосък покрив над водата? Басирам се, че под тях се крие една гигантска жаба, и тъй като страшно обичам жабешки бутчета, ще си извадя животинката.
«Гигантската жаба» чуваше всяка дума. Пепе се прицели, пръстът вече докосваше спусъка, когато ламбредоните се раздвижиха.
— Не стреляйте, аз съм! — разнесе се глас изпод листата и се показа главата на Кучильо.
Поради липса на друго скривалище той се бе вмъкнал в езерото, чиито широколистни водни растения действително бяха много подходящи да скрият главата и пушката му, която не се бе решил да зареже.
— Санта Лаурета, ама че жаба! Сеньор Кучильо, моят апетит насмалко да ви коства главата. Кажете, какво правите в тая мътилка?
— Аз… аз исках… мислех…
— Искали сте да си вземете една баня, а? Ама защо пък не отделихте време да си съблечете дрехите? Излезте, тук има хора, които желаят да поговорят с вас.
— Но си предайте пушкалото — добави Големия орел, — защото такива опасни инструменти не са направени за жаби!
Той му взе пушката и едва тогава му позволи да напусне леденостудената вода.
Бандитът беше престоял вътре само няколко минути, ала въпреки това му се струваше, че се е вкочанил до мозъка на костите.
Той стоеше, треперейки с всички крайници, пред двамата горски скитници и не бе в състояние да се отбранява и срещу най-малкото посегателство.
— Елате, сеньор Кучильо — рече Пепе, улавяйки го за ръката. — Ще ви стъкнем такъв огън, че да се сгреете след ледената баня!
Кучильо ги последва без всякаква съпротива.
— Ето, сеньорес, водим свидетеля, поискан от дон Естебан — извести канадецът. — Надявам се, че сега бързо ще приключим.
— Добре дошъл, сеньор Кучильо — поздрави зъзнещия мъж Диас. — Мислех, че сте се сбогували за дълго с нас. Вие стоите пред саванен съд, както вече навярно сте забелязали отгоре, и ще трябва да ни дадете няколко разяснения за неща, които дон Естебан не иска да признае. Приближете се!
— Протестирам срещу този свидетел! — възрази Аречиса.
— По каква причина?
— Защото аз самият трябва да го обвиня.
— За бога, дон Антонио, освободете ме в такъв случай от обвиненията, които аз самият по-късно щях да повдигна.
Диас очерта кръг и заповяда на Кучильо:
— Стъпете в този кръг и бъдете уверен, че сте изгубен в мига, в който дръзнете да го прекрачите! Говорете, граф Антонио де Медиана!
— Обвинявам този мъж в убийството на гамбусиното Марко Ареляно.
— Аха! — възкликна Фабиан. — Моето подозрение! Доказателства, доказателства!
— Не е нужно да ги предоставям. Сеньор Диас преди малко чу признанието на убиеца.
— Вярно ли?
— Да — кимна Диас, — и по тази причина възнамерявах да го обвиня, ако дон Естебан не беше се нагърбил с тая работа. Какво ще отвърнете, Кучильо?
— Нищо! — отговори.
— Значи признавате, че сте убиецът на Ареляно?
— Ние стигнахме до бой и той претърпя поражение.
— Стигнали сте до бой, докато той е спял, а вие сте пазели, и затова е претърпял поражение. Законът на саваната налага само едно наказание за такова деяние — смърт. Аз съм принуден да произнеса тази присъда. Някакви възражения, сеньоре?
— Не, той ще умре — отсече Пепе.
— Той ще умре — прибави Боа роз.
— А вие, сеньор Тибурсио?
— Не мога да имам милост към него, защото го последвах в пустинята, за да му отдам справедливата отплата!
— Чухте, сеньор Кучильо. Или намирате наказанието за несправедливо?
У Кучильо започна да се надига старото безочие. Не за първи път се изправяше пред позорната си съдба. Жалби и вопли нямаше да му помогнат и ако беше наистина неспасяемо изгубен, то му оставаше само едно утешение — да отмъсти на дон Естебан.
— Наказанието е твърде строго — отвърна той, — защото убих Ареляно в двубой и ако аз самият не бях разказал това, вие никога нищо нямаше да узнаете за него.
— Така ли мислите, Кучильо? — попита Фабиан. — Вашият препъващ се кон отдавна ви беше издал пред мен, а раната в крака, която сте получили в битката с моя приемен баща, също не бихте могли да скриете.