— Огън няма да палим — предупреди канадецът. — Той би светил надалеч в равнината и би примамил враговете.
— Е, вечерята ни ще е студена! — реши нещата Пепе.
Той извади няколко парчета сушено месо, а Боа роз даде на всеки определено количество пиноле — популярно мексиканско ястие, което се състои от печено царевично брашно, примесено с малко захар и канела.
След скромната вечеря Фабиан помоли да поеме първата смяна. Събитията от днешния ден така го бяха разтърсили душевно, че чувстваше необходимост да остане насаме с мислите си. Двамата приятели се увиха в одеялата си и затвориха очи, за да се подсилят чрез съня за предстоящите напрежения…
9. Обсадата
Плененият Бараха бе вързан за ствола на един дъб. Той виждаше пред себе си смъртта в най-ужасния й лик, тъй като няколко червенокожи изпълняваха около него страховит танц. Други пък, в очакване Черната птица да даде знак за започване на мъченията, бяха изтръгнали железата от обкова на горящите фургони и ги нажежаваха, за да ги използват като инструменти за инквизиция. Всички онези, които не бяха успели да се снабдят с такива железарии, заостряха колове, точеха ножове или дялкаха колчета, които щяха да забиват в месата на пленника.
Бараха още отсега преживяваше всички мъки на една болезнена смърт. Той си припомняше ужасяващите описания на стария Бенито и сега би бил благодарен на стрелеца за един милозлив куршум, който да го избави от бавната умирачка.
Един от индианците пристъпи към него. Голяма рана, причинена от камата на някой бял, пресичаше гърдите му и въпреки превръзката от дървесна кора кръвта продължаваше да блика отдолу. Той натопи пръста си в нея и изтегли по лицето на Бараха една линия от челото до брадата.
— Бледоликият ще ми даде половината от лицето си. Половината чело, окото и бузата са мои. Аз ще му ги изтръгна, докато е още жив.
Приближи друг.
— Скалпът на бледоликия принадлежи на мен. Аз плених белия! Той прекара ножа си толкова близо около косата му, че Бараха кажи-речи почувства острието.
Трети го мереше с ядовито искрящи очи.
— Ще има ли бледоликият смелостта да подхване предсмъртната си песен? Ако мълчи, ще му изрежа езика!
Наоколо се разнесоха викове, признак на нетърпение. Диваците искаха жертвата да им бъде предадена. Черната птица се надигна, за да даде знак за започване на мъченията.
Но явно смъртният час на Бараха още не беше дошъл. Една непозната фигура пристъпи към огъня, край който седеше вождът. Тя носеше облеклото на папагосите.
— Ел Местисо! — извика Антилопата, който бе заел място до страната на вожда.
— Да, Ел Местисо — прозвуча гордият отговор на разбойника. — Той идва, за да поздрави своите червени братя.
— Каква пътека видяха краката на моя брат? — попита вождът.
— Неговата пътека вървеше през страната на бледоликите, където синовете на апачите откриха коне.
Черната птица наостри слух.
— Моят брат е видял децата на апачите?
— Той ги видя и се би на тяхна страна. Якия дъб падна заедно с всички червенолики в ръцете на белите.
Лоша беше вестта, донесена от метиса, ала по достойното лице на вожда не трепна и мускул.
— Те са се преселили при Великия дух във Вечните ловни полета. Черната птица обаче ще отиде при бледоликите и ще вземе по двайсет скалпа за всеки от своите синове. Нека брат ми се огледа. Земята днес вече пи от кръвта на белите и остана само един, който ще вие от болка на кола за прослава на победата на апачите.
Ел Местисо погледна към пленника.
— Ще ми позволи ли моят брат да говоря с бледоликия?
— Брат ми може да прави каквото иска!
Разбойникът на саваната пристъпи към Бараха.
— Как ти е името?
— Бараха.
— Ти си от експедицията, която някой си дон Естебан е повел от Тубак към Апачерията?
— Да.
— Намерихте ли злато?
Чертите на пленника се проясниха. Той разбра, че метисът не е индианец, и мигновено скрои план за спасение.
— Да.
— Колко?
— Толкова, че човек би могъл да купи цяла Сонора с него.
— Caramba [57], правиш си майтап на кола на мъченията!
— Хич не ми и хрумва. Видях злато, казвам ви, късове като юмрук, товар за една кола. При това една буца, голяма най-малко колкото главата ми. Искате ли да го имате?
— По дяволите, дали съм искал!
— Освободете ме тогава! Срещу моя живот ще ви издам бонансата.
Метиса го погледна в очите, сякаш искаше с погледа си да проникне до дълбините на душата му.
— Истината ли казваш?