Канадецът и Пепе се бяха промъкнали надолу към равнината и стигнаха незабелязано до конския труп, където индианците все още седяха заедно. Те си мислеха, че белите ще следват индианския метод и ще започнат начинанието си едва на зазоряване. Ето защо не напрягаха особено вниманието си.
— Няма да ни затруднят много — прошушна канадецът. — Напред!
Те запълзяха с нечути змиевидни движения към червенокожите. Когато бяха на няколко крачки от тях, оставиха пушките. Надигнаха се и с бързината на светкавица се спуснаха върху нищо неподозиращите врагове. Пепе избърса кървавия си нож и рече:
— Дванайсет резки. Приключихме с червените!
В този миг прозвуча първият вик за помощ на Фабиан.
— Санта Лаурета, кой беше това?
— Фабиан! — извика канадецът, грабна устремно пушката си и полетя с дълги скокове към пирамидата; Пепе след него, сграбчил на свой ред пушката си.
Не бяха изминали и половината от пътя, когато се разнесе вторият вик.
— По-бързо, за бога, по-бързо, Пепе! — викна канадецът. Страхът за Фабиан му придаваше към силата на исполин и пъргавината на тигър. Без да проверява дали Пепе го следва, той се носеше по равнината. Като стигна до пирамидата, заподскача нагоре към върха, без да проявява предпазливост.
— Фабиан! — извика, стигайки горе. Никакъв отговор.
— Фабиан, дете мое, сине мой! — повтори в ужасен страх. Чуваше се само пъхтенето на катерещия се Дормилон.
— Къде е? — попита той, останал без дъх, когато стъпи на платформата.
— Изчезнал е, не зная къде!
— Тук ли е пушката му?
Започнаха да търсят.
— Няма я.
— Значи нищо не му се е случило — успокои го Пепе. — Оръжието му си е у него и той щеше да стреля, ако го застрашаваше някаква опасност.
— Не, той не се е отдалечил доброволно, а е бил нападнат и отвлечен. Ел Местисо отново притежава пушката си — отговори Боа роз и могъщият му глас изтътна като гръмотевица в нощта: — Фабиан!
И този път без отговор.
— Надолу, Пепе! Трябва да изследваме подножието на пирамидата!
Те се смъкнаха по стръмния откос и закрачиха в трескава възбуда около гробницата. Кракът на Дормилон се натъкна на нещо твърдо. Той го повдигна.
— Боа роз, ела тук! Имам една следа — тук между камъните лежи пушката на Фабиан!
Канадецът побърза да дойде и взе оръжието в ръка.
— Още е заредена. Той е бил надвит в ръкопашен бой. О, защо не беше ден, тогава всичко щяхме да прочетем по следите!
Боа роз погледна безпомощно нагоре. Някакво матово сияние се мержелееше в мрака. Той се изкачи няколко крачки и взе предмета.
— Неговият нож!
— А тук е шапката му! — извика Пепе. — Санта Лаурета, имаш право, той е бил нападнат.
Фактът беше неоспорим.
— Фабиан! — изрева канадецът така, че ехото прогърмя от скалите.
Високата му фигура тръпнеше под могъщата възбуда и ужасен гняв се таеше в тона му, с който, слагайки пестник на рамото на Пепе, се врече тържествено:
— Ние ще го намерим, жив или мъртъв! Но горко на тези, които са се осмелили да го докоснат! Те ще умрат, та ако ще и самият сатана да ги закриля!…
10. Преследване
Предния ден следобед един ездач следваше брега на Рио Хила, оглеждайки внимателно земята. Мъжът беше мускулест, носеше фино салтилско серапе, гамаши от яркочервено сукно и мокасини с изключително богата орнаментировка. Главата му беше покрита с нещо като тюрбан, през който се виеше лъскавата кожа на гърмяща змия.
От време на време той спираше и слизаше от коня, когато се съмняваше дали все още е на вярната следа. Преследваните бяха двама мъже, защото, когато дирята им приближаваше до реката, във влажната почва непогрешно се различаваха отпечатъците от два чифта различни крака.
Внезапно той спря изненадан. Следата се пресичаше странично от конски отпечатъци, насочващи се към реката. Ездачът се подвоуми коя диря да последва. Той беше команч. Изискваше се необикновен кураж, за да навлезе в ловната територия на най-върлите врагове на неговото племе.
След къс размисъл той взе решение и се насочи към реката. На едно място на брега ездачът беше разседлал коня си и го бе вкарал в реката. Животното трябва да е било много изморено, а може би и болно. После мъжът отново бе препуснал по следите на другите двама.
Тревата, върху която е било сложено седлото, бе все още ниско полегнала, а и водата, смила калния бряг, бе все още мръсножълта във вдлъбнатините от копитата. Ездачът беше напуснал реката едва преди пет минути.