Сега той знаеше достатъчно. Тримата бледолики в Мъгливите планини сигурно бяха вождовете на горите с Тибурсио, големия скаут. Трябваше да ги предупреди, преди единайсетте да са открили следите им. Но ясно бе едно — Ел Местисо и неговите придружители не знаеха кои бяха тримата бели, които търсеха в Мъгливите планини, иначе нямаше да изпращат специално отделение.
Соколово око възседна коня и препусна в мрака.
Въпреки тъмнината пред него се издигна тъмна маса, която команчът помисли за Мъгливите планини. Без да знае, той се намираше толкова близо до пирамидата, че само след няколко крачки щеше да се натъкне на трупа на коня, който канадецът бе застрелял под Диас и дон Естебан, и да попадне право в ръцете на осемте апачи, разпределени от Ел Местисо като стража към равнината.
Но щом съгледа тъмната група от хълмове пред себе си, Соколово око се отклони встрани по равнината, за да заобиколи планините и поеме край северния скат. Беше нощ и нямаше как да продължи пътя си. Ето защо спъна коня и легна да почине.
Пробуди се едва когато слънцето беше изминало четвъртината от дневния си път. Той скочи и яхна коня.
Навлезе в степта и зави в широк полукръг, оставайки Мъгливите планини отляво, за да ги заобиколи и стигне така до десния ръкав на Рио Хила. Когато се канеше да се насочи към хълмовете, забеляза на земята следата от двама ездачи. Неговата собствена сигурност му повеляваше незабавно да я последва.
Следата също водеше към планините. Стъпканите стръкове вече се бяха изправили, но въпреки това следата едва ли можеше да е по-стара от един час.
Команчът скоро забеляза двама души, единият от които следеше с очакване приближаването му. До този момент той не би могъл да ги забележи, защото между него и тях имаше многобройни земни образувания.
Единият седеше на сгъваем стол, който, като се сгънеше, ставаше на бастун. Пред него имаше статив, който също можеше да се сгъва. Дрехите му бяха от плат на сиви и сини карета, носеше широкопола панамена шапка, килната назад към тила. Очите му непрестанно се местеха от планините към статива и обратно. Ръката му, от която току-що бе свалил ръкавица от сиво гласе, водеше молива с такава безгрижност, сякаш мъжът се намираше в ателието на някой художник на Рийджънт стрийт в Лондон.
Вторият, който бе забелязал приближаването на команча, бе облечен от главата до петите в щавена кожа от елен рогач, наричана в Мексико гамуса, на главата си носеше измачкана филцова шапка и по пояса си бе овесил според маниера на американските трапери цял набор необходими предмети. Стиснал дългоцевна пушка в ръка, той оглеждаше приближаващия с бдителни очи и каза, без да поглежда към рисувача:
— Сър Уилям!
— Мастър Уилсън!
— Идва един индианец!
— Не ме е грижа!
— Може да е враг!
— Не ме е грижа!
— Но е много вероятно да се стигне до битка!
— Не ме е грижа! Аз съм дошъл в саваната, за да рисувам и да заловя прочутия Бегач на прерията. Ние сключихме помежду си договор, според който вие си получавате вашето възнаграждение, а в замяна ме пазите и закриляте от всяка физическа опасност. Червенокожият следователно си е ваша работа!
— Но аз мога да ви закрилям, сър Уилям, единствено ако следвате моето ръководство!
— Не ме е грижа!
— Договорът ме задължава да се заемам с опасностите, но ако аз падна в жертва, то и вие сте изгубен!
— Не ме е грижа!
— О, това не е враг, а команч! Можете спокойно да продължите да си рисувате, сър!
— Това при всички случаи щях и да правя — отговори англичанинът, докато приглаждаше с лявата ръка края на брадата си, а с дясната плъзгаше молива с безметежно безгрижие по хартията.
Бавно приближавайки, команчът също бе хванал пушката си. Беше видял, че двамата не са апачи, а бледолики, от които навярно нямаше защо да се опасява.
— Стой! — викна Уилсън на онзи завален език, употребяван навсякъде между индианци и мексиканци. — Какво прави червеният мъж в ловната територия на своите врагове?