Стигнал до реката, той пришпори коня си. Следеше брега и стигна до мястото, където се бе намирал плаващият остров. От пръв поглед видя, че тук е имало битка. Многобройните отпечатъци от индиански мокасини го караха да се надява, че неговите собствени следи няма да бъдат открити лесно.
Вкара коня си във водата, вдигна високо пушката и рога с барут и заплува срещу преследвачите си по течението. Вярно, че беше достатъчно прикрит от крайбрежния храсталак, но въпреки това начинанието му беше безумно дръзко.
Чу ги да приближават, после профучаха в галоп покрай него и храстите. Соколово око изведе коня отново на брега и си проби път през гъсталака. Вдигна пушката… една-единствена секунда за целене… изстрелът проехтя и втори апач рухна от коня.
Четиримата измамени диваци обърнаха рязко конете и препуснаха по петите на Соколово око, без да удостоят и с един поглед загиналия.
След като зареди отново, Соколово око измери дистанцията между себе си и преследвачите. Беше подходяща за намерението му. Скочи от коня, който застина като някой зид, пристъпи зад него, използвайки тялото му за прикритие, и опря дулото на сребърната пушка във вдлъбнатината на седлото.
Апачите се стъписаха и обуздаха животните си.
— Тук е Соколово око, команчът — викна им той. — Кое куче иска да му вземе скалпа?
Апачите го виждаха извън далекобойността на пушките си и мислеха, че и те са недостижими за неговите куршуми.
— Апачите ще одерат неговата кожа, а сърцето му ще дадат за храна на лешоядите — провикна се един. — Техните храбри братя са зад него и ще го заловят!
— Братята на кучетата са мъртви. Пет скалпа висят на седлото на команча и пет коня търсят своите ездачи зад планините!
Те видяха скалповете и нададоха още по-ужасен вой.
— Убиецът ще ги последва в Страната на сенките — изрева един и вдигна пушката.
Изстрелът проблесна, ала куршумът не достигна Соколово око.
— Апачите са стари жени — не са се научили да стрелят. Команчът ще им покаже как улучва той кучетата!
Неговата пушка също прогърмя и индианецът, който бе стрелял, се катурна на земята, улучен в челото.
Ако сега се бяха спуснали към него, щеше да бъде принуден да бяга. Гневът обаче не им позволяваше да разсъждават спокойно. Те изстреляха пушките си, но така и не уцелиха.
Соколово око възседна коня и полетя към тях. Галопирайки, простреля един от последните трима врагове в рамото. Напрежението от ездата и възбудата от битката бяха накарали кръвта му да закипи, така че вече не се целеше точно, яздешком.
Извъртайки пушката, замахна за удар, ала конят му се препъна в някакъв корен и падна. Пушката излетя надалеч и преди Соколово око да успее да се изправи, получи удар по главата, който го зашемети.
Когато дойде на себе си, лежеше на земята с вързани ръце и крака, а двамата здрави апачи превързваха ранения.
— Команчът не умее да язди. Той е едно хлапе, което трепери от коня — подигра се единият, забелязал свестяването му. — Синовете на апачите ще отмъстят за своите братя и ще го измъчват в продължение на две слънца!
Без да отговори, команчът метна на говорещия изпълнен с презрение поглед и затвори очи. Успя да забележи всичко около себе си.
Двамата апачи яхнаха конете си, за да докарат тримата убити, а оставиха ранения да пази. Изминаха няколко часа, преди да се появят, и от това Соколово око заключи, че те са видели и убитите зад планините.
Единият от апачите хвърли мрачен, но изпълнен с възхищение поглед към пленника.
— Команчът е куче, но куче, което разкъсва пантерата. Неговата храброст ще бъде зачетена с големи мъчения!
И сега Соколово око не отговори. Апачът го срита.
— Не може ли кучето да отговаря, когато Антилопата му приказва?
— Комарът, който се нарича Антилопа, няма да ужили Соколово око. Той не е в състояние да приложи мъчения, които биха били достойни за команча! — прозвуча отговорът с най-презрителен тон.
— Той ще изтърпи толкова много болки, че ще вие като стара жена и ще забрави да запее смъртната си песен!
С помощта на ножовете си апачите изкопаха покрай крайбрежните върби гроб за тримата мъртъвци и ги положиха вътре. Седнаха на ръба на гроба и запяха «заупокойна» песен, в която прославяха добродетелите на загиналите. Когато гробът бе засипан, здрачът вече се спускаше.
Апачите събраха клони и сухи съчки, за да запалят Лагерния огън и огъня на мъченията. Соколово око наблюдаваше приготовленията с непоклатимо спокойствие. Той не се страхуваше от смъртта, но следеше, мобилизирал цялата острота на ума си, за някоя възможност да се освободи.