Двамата горски скитници отделиха време да приберат мунициите на загиналите апачи — нещо, което Ел Местисо навярно бе забравил. Барутът и оловото са необходими и ценни за степта блага, от които човек няма как да носи достатъчно със себе си.
Команчът се спусна по отвъдната страна на хълма, по която се бяха смъкнали Бараха и Ороче, когато търсеха коня на Кучильо. После зави странично между скалите. Там легна на земята и се заслуша внимателно.
— Водата на езерото шепне долу под Соколово око, той ще следва нейния глас!
От време на време се заслушваше отново, връщаше се бавно, завиваше ту надясно, ту наляво и накрая спря пред едно отверстие, което водеше като порта в скалите. Там се наведе.
— Уф! — прозвуча задоволството му. — Душата на команча е предусещала истината. Нека моите братя погледнат във водата!
Те приближиха и видяха скрит канал, по който езерото изпращаше водите си на Рио Хила. Водата в канала беше плитка и така кристално бистра, че се виждаше дъното, което бе запазило отпечатъците от четири крака, водещи навътре в мрака на канала.
Команчът се освободи от мокасините и гамашите и нагази, следвайки стъпките. След няколко минути се върна с парче ремък от бизонова кожа.
— Кануто на разбойниците е било вързано за този ремък, който те са прерязали с острието на нож. Ремъкът е бил толкова здраво вбит в скалата, че Ел Местисо се е видял принуден да го среже.
Канадецът прегледа повърхността на среза. Тя беше още свежа, следователно срезът е бил направен едва през миналата нощ.
— Но това са следите само от четири крака! — отбеляза Пепе. — Нека моите братя огледат положението на следите!
Наистина, отпечатъците показваха, че онзи, който е влязъл първи, се е обърнал, за да поеме някакъв товар.
— Този канал се влива в Рио Хила. Сигурно е, че разбойниците са тръгнали към Бизоновото езеро. Ето защо не е необходимо да следваме дирите им, а можем да минем напряко — предложи Големия орел, който гореше от желание час по-скоро да настигне разбойниците. — Трябва да ги пипнем, преди да са се срещнали с апачите.
— Нека моят брат бъде спокоен — утеши го Соколово око. — Край Бизоновото езеро десет храбри воини на команчите чакат Соколово око. Те ще се скрият от кучетата на апачите, но няма да пропуснат разбойниците на пустинята. Нека моите братя тръгнат, за да вземе Соколово око коня си. Той ще им залови две от животните на мъртвите апачи, за да не се налага да се придвижват на краката си, които не са толкова бързи, както копитата на мустанга…
Приблизително по същото време, когато Соколово око се събуди, десет фигури приближаваха от север брега на Рио Хила. Те нямаха коне и техните шарки показваха, че са команчи. Вървяха един зад друг и всеки стъпваше в следите на другия. Само добре обучено око би могло да различи, че дирята не произхожда от един човек.
С изключение на водача всички останали освен оръжията носеха на гръб и големи парчета дървесна кора — знак, че възнамеряват да пътуват по реката. Тези парчета — свързани и уплътнени със смола, се превръщаха в канута.
Това бяха десетте воини, изпратени от Умната лисица да се срещнат при Бизоновия остров със Соколово око.
Най-предният боец следваше пътя си с такава увереност и точност, като че не се намираше в дивата степ, а на оживено шосе в някоя цивилизована страна. Те стигнаха до Рио Хила точно на мястото, срещу което лежеше Бизоновия остров.
Горделива усмивка заигра по сериозното лице на водача, когато се обърна към хората си.
— Уф! Кой може така точно да положи пътеката, както Бизоновата грива, команчът?
Наистина водачът имаше буйна, гъста коса, която се стелеше по раменете му, и си заслужаваше името.
След късо съвещание товарите бяха свалени и отрядът се разпръсна по острова и двата бряга, за да се убеди, че наблизо няма врагове. Когато мъжете отново се срещнаха, никой не беше открил нещо обезпокоително. Бизоновата грива пристъпи до водата и сложи длани около устата.
— О-хиии, о-хии! — нададе той вика на команчите нагоре и надолу по течението. Отговор не последва.
— Соколово око не е тук, но ще дойде. Неговата ръка винаги извършва онова, което устата му е обещала. Нека моите братя скрият корите и се притулят край водата, за да не може да ги открие никой враг!
Команчите се скриха добре.
Тяхното търпение действително щеше да бъде подложено на сурово изпитание. Денят мина, нощта — също, настъпи следващото утро, без да се мерне нещо, достойно за тяхното внимание. Най-сетне следобед доловиха конски тръс.