Но той не се появи. Мъжете загребаха обратно към острова и пристанаха. Никой не изричаше дума, но и най-малкото листенце от широката повърхност на реката не се изплъзваше от техните бдителни очи.
— Негодяят се е удавил! — рече най-сетне по-младият от тях. Беше Ел Местисо.
— Отървахме се от него — отговори Мано Сангриенто. — Изобщо си беше безполезно и досадно, дето го помъкна с нас.
— Мълчи, старо! Черната птица щеше да даде много за него, а сега ние няма да занесем дори скалпа му. Но той при всички случаи е мъртъв, защото не може да издържи толкова дълго под водата, а не е излязъл на сушата нито от едната, нито от другата страна — убеден съм в това. Може да е заминал единствено при дявола, но другите двама въпреки това ще ни следват и ще налетят в ръцете ни! Черната птица е напред. Хайде да поемаме, та да го настигнем!
Те размахаха отново весла и продължиха.
Бизоновата грива беше грабнал пушката и вече се канеше да даде знак за тяхното унищожение, но размисли. Команчите се намираха в мирни отношения с белите и той не знаеше какво ще каже Соколово око за едно такова прибързано решение.
След половин час на отсрещния бряг се появиха трима ездачи — двама бели и един индианец.
— О-хиии! — извика индианецът и десетимата команчи мигновено изникнаха от скривалищата си.
— Соколово око ще дойде при своите братя, нека останат на брега! — повели той.
Изведнъж нещо Се раздвижи изпод довлечените в края на острова стволове. Пленникът, който скочи преди малко от кануто във водата, се добра въпреки вървите си до сушата и извика, протягайки стегнатите с ремък ръце:
— Татко, Пепе Дормилон!
Канадецът трепна като светкавица.
— Фабиан, дете мое, сине мой!
Той рязко обърна стърчащата над водата глава на плуващия си кон към острова. Пепе и команчът го последваха.
— Санта Лаурета, това е той, той е наистина! Към острова, Боа роз, към острова, та ако ще цялата вода да гъмжи от риба тон!
Минута-две по-късно излязоха на сушата, ремъците на Фабиан бяха прерязани и приятелите потънаха щастливи в обятията си…
11. Край Бизоновото езеро
На няколко дни езда от хасиендата Дел Венадо на северозапад се простира голяма гора от кедри, дъбове и коркови дървета.
Насред гората е разположен бистър воден басейн, чиято форма почти се доближава до правоъгълната. Дълги гирлянди от сив мъх висят от клоните на кедрите или се прехвърлят в широки була от клон на клон. Широколисти водни растения се полюляват край брега и водни цветя разтварят своите златисти и сребристи чашки под светлината на слънцето.
Това е Бизоновото езеро.
То е получило името си от животните, на които по-рано е било любимо поило. Но близостта на човека е прогонила бизоните и те са се изтеглили, за да потърсят по-усамотени местности. Уединеното езеро обаче и до днес привлича стада диви и полудиви коне, които предпочитат неговите скрити под гъстите сенки води пред откритите брегове на Рио Хила.
От едната страна на езерото хората бяха просекли в гората едно доста голямо пространство, съоръжено с много здрава ограда, с един-единствен вход. Той се затваряше с яки напречни резета. Това пространство бе предназначено за залавяне на диви конски стада и бе построено от вакеросите на дон Агустин Пена.
На брега на езерото, недалеч от това място, се бяха излегнали на земята четиринайсет мъже, дванайсет от които носеха обичайното облекло на вакероси, а двама бяха облечени изцяло в кожи; по кървавите петна можеше да се съди, че техният занаят невинаги е бил миролюбив.
Слънцето така бе обгорило лицата им, че човек не знаеше дали има пред себе си цивилизовани червенокожи, или бели, възприели привичките на индианците.
Двамата мъже бяха ловците на бизони Енсинас и Паскуал, които бяха участвали под командването на Соколово око в похода от Тубак срещу индианските конекрадци.
Разговорът на компанията се въртеше около това приключение.
— И казвам ви, това наистина бяха Дяволите на саваната, които се бяха съюзили с червенокожите — твърдеше Енсинас. — Жалко само, че ни се изплъзнаха!
— Нима не могат такива печени сиболероси като вас да им излязат насреща? — попита най-младият вакеро, който едва ли наброяваше двайсет години.
— Какво ви идва на ум, сеньор Франсиско! Аз тръгвам неустрашимо срещу бизона, но една гадина като Мано Сангриенто и Ел Местисо е съчетала в себе си сляпата ярост на бивола, хитростта на лисицата, пъргавината на тигъра и силата на лъва. Като прибавите към това и моралното падение на човек, за когото няма нищо лошо и безбожно, добивате представа за едно създание, на което всеки честен сиболеро трябва да се махне от пътя.