— Той беше тук, а другият бледолик каза, че Соколово око ще дойде.
Едва сега Соколово око се сети нещо, което почти бе забравил. Той пристъпи към тримата ловци.
— Познава ли Големия орел Монтана Уилсън?
— Зная името му. Били сме заедно в територията на сивите мечки, без да се срещнем. Той е голям ловец. Слушал ли е моят брат за него?
— Той го видя и говори с него. Той трябва да предаде неговия поздрав на Големия орел и Падащата светкавица. Монтана тръгна към Бизоновото езеро, за да ги чака там. Той е бил на Бизоновия остров и е говорил с команчите, които чакаха Соколово око. С него има един бледолик с четири очи, който е голям шаман. Нека моите братя погледнат!
Той разхлаби седлото на коня си и издърпа картината, която показа на ловците с безкрайна гордост.
— Санта Лаурета, това е Соколово око, жив-живеничък! — възкликна Пепе. — Явно при Уилсън има някакъв художник, носещ очила, които команчът нарича очи.
Картината предизвика удивления и Соколово око трябваше да разкаже за срещата си с Монтана.
Междувременно всички канута бяха довършени и индианците се приготвиха за потегляне.
— Моите братя ще седнат в кануто, а Соколово око и Бизоновата грива ще яздят по двата бряга — за да ги пазят и за да потърсят следите, оставени от апачите и разбойниците.
Идеята беше одобрена. Бизоновата грива възседна коня на канадеца и взе коня на мигелета за юздите, а Соколово око се върна на другия бряг. Скоро ездачи и лодки потеглиха.
Големия орел седеше с Фабиан между гребците, под чиито удари плавателният съд се носеше с невероятна бързина. Той беше безкрайно щастлив както и Пепе, че младият граф Де Медиана отново е при тях. Но всички горяха от желание да настигнат враговете и да си разчистят сметките с тях…
Беше ранно утро и вакеросите седяха # с изключение на двама, излезли на разузнаване — на брега на Бизоновото езеро. Двамата сиболероси също бяха при тях.
Компанията говореше за чудатия англичанин и неговата мания — Бегача на прерията.
— Има ли наистина такъв бегач? — попита Франсиско, младият вакеро. — Аз никога не съм го виждал.
— Има естествено — отговори Енсинас, — и не е чудно, че не сте го виждали, защото… колко надалеч, да речем, сте излизали по света?
— От хасиендата Дел Венадо дотук, до Бизоновото езеро. Или може би това не е достатъчно далеч?
— Светът е още малко по-широк, както обикновено казват хората, мой малки ми дон вакеро, и аз мисля, че Белия бегач на прерията не търчи напред-назад между хасиендата и Бизоновото езеро.
— Толкова изключително животно ли е?
— Ами как! Той е несравним красавец и бегач… ее, казвам ви, той се придвижва в тръс, както най-добрият бегач в галоп!
— Вие виждали ли сте го вече, сеньор Енсинас?
— Да, но само отдалече, макар че и това може да се нарече голямо щастие, тъй като малцина са онези, които са стигнали по-близо до него.
— Той е бял кон?
— Така е.
— Значи и неговите предци са били бели?
— Какво ви скимна! Той изобщо не е бил раждан, няма нито родители, нито родословно дърво.
— Как е възможно?
— И аз не зная, чувал съм, че е бил видян още преди шестстотин години.
Като всички простодушни прерийни и саванни мъже и Енсинас беше пленник на суеверия.
— Но вие сигурно знаете, че конете са докарани от Испания в Америка едва преди триста години?
— Por Dios, ама че умник се извъдихте, сеньор Франсиско! Вие да не би да сте присъствали, когато са дошли? И аз не казах ли току-що, че той не води потеклото си от кон? За какъв дявол са ни вашите испански кранти? Той е на възраст шестстотин години, може би вече на хиляда, и никога не е бил залавян!
— Почти ми се иска да кажа, че аз ще го уловя — заяви Франсиско, начеващият герой.
— Аз лично вярвам, че вие сте единственият, комуто това би се удало, след всичко, което вече сте успели да извършите. Колко диви мустанга сте заловили с ласото си и сте обуздали?
— Досега за съжаление нито един.
— Тогава започнете с Белия бегач и лаврите ще са за вас, ако го уловите. Но трябва да ви кажа, че това още на никой вакеро не се е удало. Копитата на това животно са по-твърди и от кремък. Който го преследва прекалено надалеч, не се връща.
— Нима някой го е преследвал толкова надалеч?
— Един ловец от Тексас, който ми разказа.
— Трябва и вие да ни разкажете. Ей, Сенчес, я дай на сеньор Енсинас няколко глътки мескал; няма по-добро средство за опресняване на паметта от тази напитка!
— Колко умен и мъдър сте вече, сеньор Франсиско! Но трябва да чуете историята ми.
— Какво чакате?