— Преди няколко години в Тексас пристигна един забележителен английски чешит — досущ като тоя дон Уилям — и предложи на най-прочутия ловец там хиляда златни монети, ако му доведе Белия бегач на прерията. Ловецът прие предложението. Набави си изключително бърз кон, най-добрия бегач, който хората знаеха, и препусна по саваната.
— Намерил ли е Бегача?
— Намерил го е, казвам ви, и това не било само някаква случайност, а чисто и просто неимоверно щастие.
— И го е преследвал?
— То се знае! Преследвал го с високо размахано ласо, преминал през пропасти, прескачал скали, плувал по реки, летял из просторни равнини. Конят му бил бърз като вятъра и Белия бегач всеки миг губел от своята преднина.
— С какво удоволствие го слушам! Сигурно му е метнал примката на врата!
— Почакайте малко, сеньор Франсиско! Като ви казвам, че Бегача губел от преднината си, това не означава, че се е оставил да го заловят. Той изоставал, защото постоянно се обръщал назад, мятайки на преследвача си поглед, от който бликали гибел и смърт. И въпреки това тексасецът го следвал, макар да бил чувал, че Бегачът не е кон, а Духа на саваната, който препуска из степта само за да заблуждава хората. Той мислел единствено за хилядата златни монети и продължавал да язди ден и нощ. Преднината ставала все по-малка, ала въпреки това ловецът не стигнал толкова близо, че да може да използва ласото си. Настанала нощ и конят му започнал да се уморява.
— Но как е могъл да следва Бегача в тъмната нощ?
— Първо, Бегача е бял кон, бял като мляко, който дори в мрака е различим за доброто око, и второ, неговите копита, чаткащи в галоп по каменистата земя, оставяли четири огнени дири в нощта.
— Por Dios, никога не съм чувал да изскача огън изпод копитата!
— Аз също, ама нали затова Бегача е Духа на саваната! Трябва да било към полунощ, когато ловецът най-сетне го стигнал. Той размахал ласото и когато понечил да го метне… в ръката му нямало нищо — дори възелът в издигнатата част на седлото се бил развързал и изчезнал. Бегача хвърлил такъв къч със задните си копита в гърдите на коня на тексасеца, че той рухнал мъртъв на земята. После ловецът чул призрачното животно да препуска някъде в нощта. Останал край трупа на коня си, докато се развиделило. Тогава видял, че се намира на ръба на пропаст, дълбока стотици стъпки. Бегача бил скочил долу, без да се нарани, и сега пасял във високата трева. Това е историята, която ми разказа тексасецът, когато се върна от този лов — пеша и каталясал до смърт.
В този момент палатката на англичанина се разтвори, чудатият лорд излезе и се отправи към края на гората, където пасяха трите коня. Там лежеше и Уилсън.
— Мастер Уилсън!
— Сър Уилям!
— Бих желал да претърся околността, за да видя дали няма следи от Белия бегач. Оседлайте ми коня!
— Да ви оседлая коня? Такова нещо не е вписано в договора. Аз да не съм ви грум [62]!
— Well, тогава ще си го оседлая сам!
Сър Уилям възседна животното и навлезе, воден от добре въоръжения Уилсън, без всяка предпазливост в гората. Те стигнаха до един канал, чрез който Бизоновото езеро предоставяше водите си на Рио Хила. Англичанинът дълго оглежда извисяващия се исполински кедър.
— Мастър Уилсън!
— Сър Уилям!
— Разпънете походния ми стол на това място тук! Искам да нарисувам това дърво за папката си!
— Сторете го сам! Аз междувременно ще претърся в интерес на вашата сигурност околността!
След известно време той се върна и се излегна в тревата край разгънатия статив. Англичанинът рисуваше, а американецът бленуваше. Но същевременно на уестмана не се изплъзваше и най-малкият шум, който да подскаже за близостта на някое враждебно същество.
Внезапно той скочи и застана пред рисувача с готова за стрелба пушка, за да може да го закриля с тялото си.
— Сър Уилям!
— Мастър Уилсън!
— Идва ездач!
— Не ме е грижа!
— Той е бял!
— Това си е ваша работа. Така пише в договора!
— Стой, кой сте вие? — викна Уилсън с пръст на спусъка. Приближаващият спря и сведе пушката си.
— Добър приятел. Махнете пушкалото си. Сам съм!
Уилсън свали оръжието. Непознатият дойде по-близо.
— Кой сте? — повтори Уилсън въпроса си.
— Името ми е Педро Диас. Можете ли да ми кажете дали дон Агустин Пена се намира край Бизоновото езеро?
— Там е. Вие откъде идвате?
— От Мъгливите планини.
— Я гледай! Сър Уилям, този сеньор също идва от Мъгливите планини!
— Не ме е грижа!
— Какво правехте там, сеньор?
— Бяхме експедиция, но я унищожиха апачите. Аз съм единственият оцелял.