— Освен тримата ловци, които още се намират там.
— Вие видяхте ли ги?
— Не, но чух за тях. Вие значи сте напуснали планините преди нас?
— Вероятно. Забавих се, понеже конят ми окуця и трябваше да си заловя някой по-добър. Какво чухте за тримата ловци? Изплъзнали ли са се на апачите?
— Не зная. Един команч, Соколово око, се канеше да отива при тях.
— Соколово око? В такъв случай те са спасени! Той сам ли беше?
— Да, но при Бизоновия остров го чакаше отряд негови хора.
— Слава богу, тогава може би са извън опасност! Сеньор, не рискувайте да се отдалечавате много оттук! Апачите идват след мен, за да нападнат Бизоновото езеро!
Той насочи коня към канала и пое към езерото.
— Сър Уилям!
— Мастър Уилсън!
— Апачите искат да ни нападнат!
— Не ме е грижа!
— Но ние трябва да се върнем обратно при езерото!
— Goddam, аз пък трябва да рисувам! Оставам си тук, а вие ще се грижите за моята сигурност!
— В договора вписано ли е, че трябва да рисувате тоя кедър?
— No. Ще трябва да ви се подчиня!
Той сгъна стола и статива и яхна коня, за да потегли обратно към Бизоновото езеро.
Диас вече беше стигнал до него. Пена стоеше на входа на палатката си и го видя, когато се появи между дърветата.
— Сеньор Диас! В името на вси светии, вие ли сте, или това е вашият дух? — извика той изплашен.
— Аз самият. Мога ли да отседна при вас?
— Да, елате, елате! Росарита, Росарита — викна той, разтваряйки завесата на копринената й палатка, — излез, сеньор Педро Диас от експедицията се върна!
Тя се появи и също се уплаши, като видя убиеца на индианци.
— Идвайте и влизайте, защото трябва да ни разправяте, сеньор Диас! — помоли Пена, като го тикна към палатката, където тримата се настаниха. — Как стоят нещата с експедицията?
— Унищожена!
Баща и дъщеря пребледняха.
— А дон Естебан?
— Мъртъв!
— Кучильо, Бараха, Ороче, Бенито?
— Всички са мъртви. Аз съм единственият, който се измъкна.
— Санта Мадона!
Росарита нададе писък и захлупи лице в шепи.
— А Тибурсио Ареляно?
— Той не е участник в експедицията, по-скоро я преследваше като враг. Младият граф Де Медиана беше още жив, когато напуснах Мъгливите планини, а току-що узнах от един ловец, който е тук при вас, че по всяка вероятност той ще се добере благополучно до родния край.
— Граф де Медиана? Но нали казахте, че дон Естебан е мъртъв!
— Действително! Дон Естебан де Аречиса — или по-точно граф и херцог Де Медиана, както само вие го знаехте — е мъртъв. Той умря след саванен съд като убиец и детепохитител. Но неговият племенник, младият граф Де Медиана, е жив. Аз го оставих в лошо положение — разбойниците на саваната и апачите се канеха да го обсадят. Но при него бяха Големия орел и Падащата светкавица, а и Соколово око, най-храбрият от команчите, ще го подкрепи. Имам ангажимента да ви поздравя от негово име, сеньор Агустин, както и вас, сеньорита!
— Неговият племенник, младият граф Де Медиана? Не го познавам и изобщо не зная нищичко за него!
— Познавате го много добре! Това е Тибурсио Ареляно.
— Тибурсио? — попита дон Агустин сащисан.
— Тибурсио? — възкликна и Росарита, отпускайки ръце. — Значи той е жив. Не е мъртъв?
Руменината се върна в страните й, а очите й започнаха отново да блестят.
— Нали това казах!
— Разказвайте, разказвайте! — викна хасиендерото. — Трябва нещо ужасно да се е случило!
— Слушайте тогава! И започна.
Те слушаха със затаен дъх думите, с които Диас описваше преживелиците си. Не го прекъсваха и дори когато свърши, в малкото, проветриво помещение задълго остана тихо.
Най-сетне хасиендерото си пое дълбоко дъх.
— Неведоми са пътищата господни. Росарита, бедният растреадор сега е мой, а и също твой господар!
В този миг отвън прозвуча многогласен вик на уплаха. Дон Агустин и Диас побързаха да излязат. Всички мъже бяха грабнали оръжията и гледаха към долния бряг на езерото, където бе изскочил един въоръжен до зъби индианец. Целият му кон бе накичен със скалповете на убити врагове; през живописната, тюрбаноподобна лента на челото му се виеше кожата на гърмяща змия; в пояса му блестяха томахавка и нож за скалпиране, а в дясната си ръка държеше обкована със сребърни гвоздеи пушка.
— Индианец! На оръжие, на оръжие! — разнесоха се викове наоколо.
Привлечен от тях, сър Уилям се измъкна от палатката си.
— Идва някакъв червенокож. Май ще трябва да се бием!
— Не ме е грижа!
Той се върна в палатката.