Той я обгърна и притегли нежно към себе си.
— Росарита, дали сте си мислела за мен така, както аз за вас — всеки ден, всеки час, всеки миг?
— Да! — прошушна девойката, след което обаче отблъсна леко ръцете му. — Хайде, водете ме сега при татко!
Той я взе за ръка и закрачи с нея към корала. Сиболерото и Франсиско ги последваха.
Когато стигнаха при езерото, изгърмя още един изстрел — последният. Победителите бяха провели съд над Кървавата ръка и куршумът на Соколово око прониза коварното му сърце.
— Команчът ще прибави неговата коса към скалповете на Ел Местисо и Черната птица — рече той, докато отделяше косите му. — Кучетата на апачите ще дадат своите меса на вълците и чакалите, а воините на команчите ще се върнат при вигвамите си с оръжията и косите на своите врагове!
Неколцина от вакеросите вече издигаха палатките на предишното им място. Белите насядаха със Соколово око край лагерния огън да чуят разказите на героите на саваната. Само за бонансата не бе споменато. Тя си остана засега в тайна…
На другия ден англичанинът стоеше пред палатката си; на лявата си ръка имаше бинт. По време на битката чудакът се бе представил изключително храбро и беше получил дълбока, но неопасна прободна рана.
— Мастър Уилсън!
— Сър Уилям!
— Вече не се мярка никакъв апач!
— Не.
— Well, в такъв случай ще анулираме вчерашната ни клауза!
— Съгласен!
— Следователно вие отново имате задачата да се грижите както преди за моята сигурност! Как стоят работите с Белия бегач?
— Дон Агустин организира днес в чест на своите гости отдавна планирания лов на коне.
— Не ме е грижа!
— И дори ако бъде заловен Бегача?
— Damned [63], това е вярно! Кому ще принадлежи тогава той?
— На дон Агустин или на този, който го улови.
— Тогава ще го купя.
— В Тексас вие веднъж вече предложихте за него хиляда златни монети. Ще го получите ли тук за тях? Аз не вярвам!
— Well, тогава ще предложа две хиляди!
— И ако и това не помогне? Може би три или пет хиляди, а?
— Goddam, тогава ще го задигнем!
— Такова нещо не е вписано в нашия договор. Но я вижте, идва сеньор Ареляно с двамата ловци! Този Голям орел не е ли мъж, който стъпква двайсет индианци?
— Не ме е грижа!
Канадецът и Пепе се отправиха към корала, а Фабиан пристъпи към англичанина.
— Сър Уилям, дон Агустин ви моли да заемете място на трибуната. Имаме вест, че приближава многобройно хергеле.
— Не ме е грижа!
Той понечи да се върне в палатката си, ала Уилсън го задържа.
— Ами ако с тях е и Бегача! Да се откажете от него ли искате?
— No, тръгвам с вас!
В края на гората, там, където тя граничеше с корала, беше построено сред клоните на извисяващите се над оградата дървета нещо като балкон, предназначен за зрителите, които искаха да се насладят на пленителното зрелище залавяне на коне.
Палатки, коне и всичко, което би могло да представлява препятствие по пътя на хергелето, бе отстранено. Дон Агустин с Росарита бе заел вече място на трибуната, когато тримата се качиха.
Вакеросите още предния ден бяха организирали хайка в саваната и през нощта все повече бяха свивали кръга около мустангите. В очакване на мустангите всички мълчаха.
От дълбочината на гората прозвуча пронизителното свирене на вакеросите. Екнаха високи, пронизващи викове, които приближаваха от всички страни. Дочу се конско цвилене, което се чуваше все по-силно. Стадото беше вече толкова близко, че можеше да се чуе страхливото пръхтене на животните. Всички обитатели на гората станаха неспокойни — ята птици изхвърчаха с крясъци, кукумявки биеха шумно с криле, объркани в светлината на деня, елени побягваха с пръхтене от своите скрити убежища…
Храстите запращяха, млади дървета застенаха под ударите на конете; свиренето, кряскането и виенето на гончиите стана демонично. Зелената драперия, окръжаваща поляната, се разтвори, за да пропусне цяло море от преливащи във вълни глави и тела, които с пламтящи очи, изпускащи пара ноздри и развени гриви и опашки летяха пред вакеросите и се понесоха между гората и езерото към корала.
Пред него многоцветното море се заприщи за миг, при което искрящите очи на най-предните животни гледаха подозрително към затулената с клони ограда, ала гончиите не им оставиха никакъв изход.
Един великолепен бял жребец водеше стадото. Той не можа да устои на натиска зад себе си и се втурна с наведена глава към корала… цялото, наброяващо около триста глави стадо нахълта след него.
— Ехей, имаме ги! — разнесоха се викове от трибуната и устата на вакеросите, които побързаха да сложат яките греди-резета.