— Как е името му?
— Тибурсио Ареляно.
— Вие виждали ли сте го?
— Не, но съм слушал много за него.
— А не мислите ли, че този растреадор, който никога не бърка пътя, този дързък конеукротител може да бъде опасен за нас, ако знае тайната на своя осиновител?
— Какво може да стори един-единствен човек срещу осемдесет?
— Правилно! Иначе ние с нашата сделка сме наясно и можем да предоставим всичко останало на бъдещето. Бях решил да тръгна за Тубак след три дена, но при променените условия го определям за утре. Вие ще се присъедините към ескорта ми, като дотогава ще ви намерим място в къщата ми. Погрижете се да се оправите с екипировката си до сутринта, после ще е твърде късно!
На другото утро цялото население на Ариспе се събра, за да присъства на заминаването на дон Естебан де Аречиса. Групата — без него — се състоеше само от шестима души и въпреки това те бяха сметнали за необходимо да вземат една кавалкада от над трийсет коня, за да изминат възможно най-бързо голямото разстояние между Ариспе и Тубак.
Тези коне бяха от порода, свикнала волно да се скита по безпределни пасища. След като са оставили двайсетчасов път зад себе си без ездач, те са все още толкова бодри, сякаш току-що пристигат от конюшнята. Когато разстоянията са големи, хората ги оседлават с редуване, пътувайки по този начин също така бързо, както в Европа с пощата, където на всяка станция се вземат отпочинали коне.
Пътят минаваше през отдалеченото на три дни път селце Хуерфано. Там неотдавна се бе разиграло нерадостно събитие между двама души, споменати в разговора на дон Естебан и Кучильо…
Под покрива на малка, но чисто поддържана колиба лежеше на смъртен одър възрастна жена. Пред нея коленичеше красив като картина младеж в кожените дрехи на гамбусино, на чиято дясна буза се виждаше тънък белег от порязване. Жената беше поставила ръце върху гъстите му къдри и говореше с тих, напрегнат глас:
— Това е тайната, която баща ти ми повери, преди да се отправи в своето последно пътуване. Съобщих ти я, защото той вече няма да се върне, а при твоята сиромашия златото може да ти бъде много полезно.
— И ти не знаеш името на мъжа, с когото той се е сдружил в Тубак?
— Не.
— Аз го издирвах, ала не можах да узная нищо друго, освен че малко накуцвал и яздел кон, който често се препъвал.
— Но ти ще го намериш, Тибурсио! Ти си най-добрият следотърсач нашир и длъж и поискаш ли да го заловиш, той няма да може да ти се изплъзне. Знаеш какво е казано в Писанието: «Око за око, зъб за зъб, кръв за кръв!» Тибурсио, аз отивам в един друг живот, но не мога да се сбогувам, преди да ми обещаеш, че убиецът ще си получи наказанието. Сложи ръката си в моята и се закълни, че няма да се спреш и отдъхнеш, докато не го издириш и срещнеш!
— Заклевам се!
— Благодаря ти, зная, че ще удържиш клетвата си!
Тя се облегна назад, уморена от говоренето, и затвори очи. Момчето я гледаше с любвеобилен поглед. В очите му проблеснаха сълзи, когато се наведе да целуне измършавялата й ръка.
— Майко!
— Какво друго желаеш, Тибурсио мой?
— Искам да ти благодаря за цялата голяма и искрена любов, която намерих при вас.
Щастлива усмивка плъзна по лицето й.
— За която ти богато ни възнагради. Да беше пожелал Бог, аз да можех да се нарека твоя истинска майка!
— Всичко ли сте ми казали, което сте знаели за мен?
— Всичко.
Той замълча.
Въпреки близостта на смъртта спомените нахлуха в душата на младежа, връщайки го в миналото. Спомените бяха единственото притежание, което беше донесъл в колибата на гамбусиното, и той ги съхраняваше с цялата си грижовност. Едно чудно красиво женско лице, прелестно и мило като на ангел, бе надвесено над него. После се видя в ръцете на някакъв необуздан мъж и чу да проехтява изстрел; струваше му се още, че усети по бузата му да преминава острието на нож. Сетне видя много, много вода и прекара дълго време на един кораб. Огромен мъж го бе отвел там и този мъж беше толкова мил и добър, че се бяха наричали баща и син. И до днес виждаше очите му да го гледат с любов и нежност. Веднъж мъжът дойде с окървавени ръце и див поглед при него и извика: «Моли се, сине мой, смъртта е тук!» Ужасяващият му крясък процепваше и до ден-днешен ушите на младежа и сега спомените го напуснаха, за да се намери отново в колибата на своя осиновител Марко Ареляно.
— Тибурсио!
Той надигна сведената глава и видя, че последната борба е започнала.
— Майчице!
Притисна устни към оросеното й с пот чело и улови студените ръце.
— Бог да те благослови сега и во веки. Не забравяй клетвата!