Думите се отронваха тихо. Тялото й потрепери, потръпна страдалчески… едно последно, насилствено движение… тя беше мъртва.
Тибурсио дълго коленичи в молитва край смъртния одър, после се изправи, за да повика съседите. В онзи район живият е принуден възможно най-бързо да се раздели със своя мъртвец. Гробът беше изкопан още вечерта и на следното утро пръстта покри любимото му същество.
Тибурсио се огледа в бедната бамбукова колиба, която бе обитавал заедно с покойните си родители: постеля от кожи, мизерен хамак, конски череп, служещ за кресло — това бе всичко. Колибата се беше оказала твърде малка, твърде тясна за неговия жаден за дела дух. Тя вече не му предлагаше абсолютно нищо, което да го задържи. Той излезе навън, където се намираше неговото богатство — един кон, нямащ равен на себе си надлъж и шир. Животното изцвили радостно. Тибурсио го потупа по закръгления, нежен, дръзко извит врат и после му сложи седлото. Пръхтейки, конят потърка малката си глава в рамото му.
— Търпение, търпение, храбрецо, единствено останало ми същество! Тръгваме за гората, за саваната. Аз трябва да отнеса мъката си в дивата пустош и да я погреба там, където никой няма да я намери. Трябва да подиря опасността, която да укрепи душата ми, опасността и… накуцващия мъж, чийто кон се препъва. И когато го намеря, ще удържа клетвата, която дадох на мама!
Тибурсио напълни водния си мех, взе оръжията и яхна коня. За кратко време селото лежеше далеч зад него. Сега беше сам със себе си и мислите си и можеше да обсъди положението и бъдещето си.
Майка му беше оставила като наследство сведението за несметните златни съкровища. Само че тези богатства се намираха на територията на апачите и той не бе в състояние самичък да ги прибере. Дали да не се довереше на някого? Ако това беше единственият път, водещ към целта, то трябваше скоро да поеме по него, защото убиецът на Марко Ареляно сигурно правеше всичко възможно да оплячкоса час по-бързо Златната долина. Един след друг се въртяха планове в главата на растреадора, но нито един не беше практически изпълним. Тибурсио трябваше да има златото, но не заради самото злато, а за да може с помощта на ценния метал да хвърли светлина върху своето минало и произход.
Денят премина в безплодни размишления и мисли.
Слънцето се бе спуснало зад западния хоризонт. Дневната светлина отстъпваше на вечерния здрач. Младежът спря коня и се огледа за някое място, подходящо за нощен бивак. Стори му се, че вижда в далечината няколко тъмни точки, които се движеха напреко на неговата посока. Различи четирима конници, яздещи в бавен ход през високата до коляно трева. Тибурсио познаваше добре дивата степ и знаеше, че за да се чувства в безопасност, трябва да последва непознатите и да добие яснота за тях и целта на ездата им. Изчака, докато конниците изчезнаха зад вълнообразните възвишения на прерията, и подкара коня си в галоп.
След четвърт час достигна следата им и слезе да я разгледа.
— Трима мъже и една дама! — рече учуден. — Няма място за съмнение — трите коня са оставили обичайните кръстосани следи, докато четвъртият е вървял по маниера на дамски кон, с мечешка походка — вдига едновременно двата крака от една и съща страна. Кои може да са тези хора? Дали…
Той не довърши изречението, но след кратък размисъл се реши.
— Трябва да тръгна след тях!
Беше достатъчно светло, за да може да различава от гърба на коня отпечатъците от копитата. Последва ги бавно, тъй като искаше да огледа хората при лагерния огън. След като измина една английска миля, внезапно спря изненадан коня и скочи на земята да проучи още веднъж внимателно дирите. Върна се няколко крачки назад и се отклони на късо разстояние встрани с постоянно прикован към земята поглед.
— Няма съмнение. Тук двама пеши мъже са се натъкнали на следата и незабавно са я последвали. Носят индиански мокасини, но вървят като бели — с обърнати навън крака; въоръжени са с хубави кентъкийски мечкоубийци, както се вижда от прикладните отпечатъци тук, където са се облягали на пушките си. Ако четиримата са сеньор Агустин Пена от хасиендата Дел Венадо с дъщеря си Росарита и двама вакероси, както предполагам, то може би ги заплашва опасност.
Тибурсио възседна отново коня и продължи, докато все по-сгъстяващата се тъмнина не му попречи да различава отпечатъците от седлото. Продължи проследяването пеша, водейки животното за юздите.
Отдавна се бяха появили няколко вида от онези груби треви, които се срещат само в близост до храсталак, гора или вода. Показаха се отделни, пръснати мескити [20]. Храстите се скупчваха все по-нагъсто и само острото, обучено око на растреадор и отличните умения на Тибурсио му позволяваха да следва губещата се диря. Забеляза, че отпечатъците стават все по-ясни. Сочната трева не се беше изправила още и на една линия [21] — признак, че проследяваните се намираха на не повече от неколкостотин крачки. Младежът завърза коня и се запромъква с нечути стъпки.