Внезапно пред него затрептя светлина. Беше лагерният огън на четиримата на малка полянка до тесен поток.
Висок красив мъж в носията на богат хасиендеро стоеше до огъня. Върху проснато пончо почиваше младо момиче, чието необикновено красиво лице просветваше от пламъците като розово зарево. Двама вакероси разседлаваха конете.
— Това е дон Агустин със сеньорита Росарита — прошепна Тибурсио и сърцето му заби учестено. — Но кои са двамата мъже?
Трябваше да обходи околността, ако искаше да намери отговор на въпроса си. Той се запридвижва бавно и безшумно и скоро забеляза двамата търсени. И те като него бяха залегнали на земята с отправени към огъня пламтящи очи. Един-единствен храст го делеше от тях, така че можеше да чуе по-голямата част от водения помежду им разговор. Бяха облечени като мансас [22]. По-възрастният не можеше да има индианска кръв в жилите си, докато по-младият — несъмнено негов син — притежаваше резките черти и тъмния тен, в случая още по-наситен от слънчевите лъчи, характерни за дете на бял баща и меднокожа майка.
При техния вид Тибурсио трябваше да положи всички усилия да потисне един вик на ужас. Прекалено добре познаваше той тези двама мъже. Бяха известни от Канада до Мексико и Окатан с мрачната си, ужасна слава, говореха всички езици и на всеки език си имаха своите специални имена. Възрастният се казваше на френски Мен руж, при американците Ред хенд, а при испански говорещите Мано Сангриенто [23]. Младият, чиято майка беше индианка, беше наричан в Съединените щати Халф брайд, от френските канадци — Сан меле, а в Мексико и при апачите — Ел Местисо [24].
Имаше бели, които възприемаха дивия живот на индианците. Те сключваха с индиански жени незаконен брак и ето как даваха живот на мелези, наричани метиси, които най-често наследяваха пороците на белите и червените хора, но не и техните добродетели.
Неуморими в грабежите като диваците, страшни в употребата на огнестрелни оръжия като своите бащи, цивилизовани и първобитни едновременно, говорещи езиците на своите бащи и майки и винаги готови да пуснат в ход тези познания и умения, за да измамят както индианци, така и бели, тези метиси бяха ужасът на пущинака и най-страшните врагове, които човек можеше да срещне. Способни на всяко злодеяние, Мен руж и Сан меле бяха най-страховитите сред тях. Ненадминати по физическа сила и ловкост, те се държаха като безцеремонни господари, където се появяха. Горко на този, който дръзнеше да им окаже съпротива — той беше изгубен, все едно дали бе бял или индианец. Бащата и синът живееха и помежду си в странни отношения: хората разправяха за сцени между тях, които изправяха косите.
— Познаваш ли ги, старо? — попита Сан меле.
— Богатият дон Агустин! — отговори Мен руж късо.
— Искаш ли пари, много пари?
Прерийният разбойник кимна с усмивка, която разкри цялата свирепост на неговата морално пропаднала душа.
— Добре. Вакеросите ще очистим, хасиендерото ще бъде принуден да обещае откуп, а момичето ще остане при нас като заложница.
— Дори и когато оня даде парите?
— И тогава — ухили се Ел Местисо. — Или мислиш, че не съм достоен да имам жена?
— Ами не ти е нужна. Какво ще стане, ако запълзиш в тревата пред някое хубавичко личице? Ще те очистя с първия попаднал ми куршум, можеш да бъдеш сигурен в това!
— После аз ще те очистя с втория, и ти не се съмнявай, дърти мошенико!
— Да си вземе жена, е най-откаченият номер, който може да си погоди един ловец.
— Че не си ли имал и ти скуав, а? И то такава, от която и до ден-днешен трябва да се срамуваш!
— Мълчи, хлапак, да не те ръгне ножът ми! Аз я взех, защото бях пленен и само по този начин можех да се спася. Става дума за майка ти!
— Тя може да е само радостна, че вече не е жива, иначе щях да й смъкна кожата над ушите заради щуротията да ми даде един такъв баща! Хайде, вземай си пушкалото и действай, че да свършваме. Аз се заемам с десния, а ти — с левия!
— Well! Сметката за «един такъв баща» можем и после да уредим!
Те промушиха бавно цевите на пушките си през клонака.
Тибурсио се надигна и пристъпи тихо зад тях. Някакво чувство го възпираше да ги убие, макар че нямаше да си получат незаслужено куршума. Един прикладен удар просна Сан меле, втори — Мен руж. Старият беше държал пръста си на спусъка; изстрелът отекна, но не улучи никого. Хасиендерото и двамата вакероси грабнаха пушките и насочиха очи към мястото, където се издигаше лекият барутен дим. Тибурсио излезе от храстите.
22
мансас — епитет за цивилизовани индианци, от испанската дума manso — кротък, питомен (Б. нем. изд.)