Вакеросите изразиха същото мнение, ала Росарита се възпротиви и в крайна сметка мъжете, които може би не мислеха сериозно да изпълнят толкова строга присъда, решиха да освободят пленниците.
— И за да не ни заплашва нова опасност, няма да им оставим никакво оръжие — продължи хасиендерото.
— Прощавайте, сеньор — възрази Тибурсио, — това в саваната означава да ги осъдим на смърт.
— Как тъй?
— Те се нуждаят от своите оръжия за прехраната си. Оставете на мен да се погрижа как да избегнем всяка опасност. Вие можете да стигнете до хасиендата Дел Венадо до вечерта, след което ще бъдете в пълна безопасност. Аз ще остана тук и ще ги освободя по такова време, че да не могат да ви настигнат.
— Не, не съм съгласна — оспори Росарита, — защото по този начин ще поемете опасността единствено върху себе си.
Тази проява на загриженост подейства безкрайно благотворно на Тибурсио. Страните му поруменяха, когато отговори:
— Не се безпокойте за мен, доня Росарита! Аз ще уредя нещата така, че нищо няма да ми се случи.
— Обещавате ли ни го с пълна сигурност?
— С пълна сигурност!
— Тогава нека бъде волята ви, но само при условие че ще ни навестите възможно най-скоро в хасиендата Дел Венадо, за да ни дадете възможност да изразим по-добре благодарността си.
Хасиендерото изяви същото желание.
— Ще дойда — увери растреадорът, докато помагаше на своята красива приятелка да се качи на седлото.
— И то скоро? — попита дон Агустин.
— Скоро!
Малката кавалкада потегли и не след дълго се изгуби от очите на Тибурсио.
Той се обърна към пленниците. От вчера те не бяха направили и най-лекото движение, не бяха яли нищо и освен възгласа «куче» не бяха отронили и дума. Но физиономиите им изразяваха ярост, чиито последици сигурно щяха да бъдат ужасни при първа възможност за отмъщение.
— Искате ли да пиете? — попита той. Никой не отговори.
— Или да сложите в уста няколко хапки месо?
Въпросът има съвсем същия неуспех.
— Добре, както желаете! Възнамерявах да поразхлабя ремъците ви, но сега това няма да стане.
Тибурсио още снощи беше довел коня си и го бе вързал наблизо. Сега го освободи, за да си потърси по-обилна паша. Самият той се изтегна на земята да премисли още веднъж преживяното приключение. Предиобедът мина в непрекъснато мълчание и едва когато слънцето достигна зенита си, се надигна и изсвири на коня си. Оседла го и се обърна към пленниците.
— Зная какво мога да очаквам от вас, затова ще бъда по-предпазлив. Пушката отсега нататък става моя собственост. Това ще ви е единственото наказание, но ще ви оставя моята. Всичко ваше ще сложа под онзи смрадликов храст. Няма да ви е трудно да стигнете дотам и с помощта на ножовете да се освободите от ремъците.
След като изпълни казаното, той възседна коня и напусна мястото, което без неговата намеса, щеше да стане съдбоносно за четиримата пътници от хасиендата Дел Венадо. Нито звук, нито поглед не го съпроводи от страна на разбойниците, но той знаеше, че в тяхно лице си е спечелил двама страшни, непримирими врагове.
Оттук до хасиендата Дел Венадо имаше един немалък дневен преход. Пътят минаваше през гъсти гори. Зад хасиендата лежаха принадлежащите й обработваеми участъци. Дон Агустин Пена беше един от най-богатите земевладелци в страната: необозрими царевични поля и огромни насаждения маслини се простираха надалеч.
Самата хасиенда — като всички подобни постройки, разположени в близост до територията на индианците и следователно често нападани от скитащите се орди — беше нещо средно между чифлик и крепост. Изградена от тухли и дялани камъни, обкръжена от тераса с бойници и съоръжена с яки порти, тя можеше да издържи обсадата на неприятелите. На един от ъглите й се издигаше триетажна кула. В случай че главната постройка бъдеше завзета от врага, тя можеше да предложи още едно убежище. Палмови дървета обграждаха цялата постройка и жилищата на принадлежащите към хасиендата пеони и вакероси. Извън този район тридесетина колиби образуваха малко селце, обитавано от надничари и техните зависими от хасиендата семейства. В дни на опасност тези хора можеха да намерят закрила в хасиендата крепост и да подсилят «гарнизона».
Към хасиендата принадлежаха разположена наблизо и богата златна мина, както и неизброими стада от крави, бикове, коне и мулета, които се движеха свободно по големите савани и из гъстите гори.
Хасиендата Дел Венадо беше често посещавано място, разположено по пътя, свързващ Ариспе и Тубак. Думата «път» в случая означава само един мислен път, тъй като всеки пътник си избираше желаната от него посока.