Той измъкна ножа си и се наведе над ягуара да му свали кожата. Неговият другар последва примера му.
Още не бяха свършили с работата си, когато се разнесе галопът на кон и един ездач спря пред огъня. Беше закрепил ласото си за задния край на седлото, а на другия бе вързана пумата.
— Може ли човек да се настани край огъня ви, сеньорес? — попита той.
— Ареляно, Тибурсио Ареляно, растреадорът! — извика Бенито. — Добре дошъл, добре дошъл при Ла Поса!
При споменаването на това име дон Естебан и Кучильо погледнаха изненадано нагоре.
— Бенито, наистина, старият Бенито е тук. Тогава слизам, без повече да питам!
Тибурсио скочи от коня, върза го за едно колче и замъкна пумата до ягуарите.
— Санта Виржен, добра жътва сте прибрали, сеньорес! Кой всъщност е дал тези майсторски изстрели?
Боа роз се изправи бавно и попита, вместо да отговори:
— Вие ли застреляхте пумата?
— Да.
— Мътните го взели, толкова много никога не съм се заблуждавал досега в живота си! Бях готов да се закълна, че пушката, която чухме преди малко, беше на Ел Местисо!
— Не сте се излъгали, тя е.
— Какво? Наистина? Това е невъзможно! Само смъртта би разделила Сан меле от пушката му!
— Или ако е бил пленен.
— Пленен? Да не би да се каните да ми се присмивате?
— Не ми и хрумва, сеньор! Той беше пленен и трябваше да се прости с пушката си.
— Тогава трябва да е попаднал в ръцете на врагове със страшно надмощие в силите!
— И това не. Един-единствен го победи, него и неговия баща.
— Него и Мен руж? Тогава той трябва да е или ангел, или дявол.
— Нито едно от двете. Желаете ли да го видите?
— Естествено, стига да е възможно!
— Погледнете към мен, сеньорес!
В тези думи не се криеше гордост, макар и ясно да си личеше определено удовлетворение.
— Вие ли сте били? Разкажете!
— По-късно, смъкнал съм кожата на пумата, не бива да я оставя да изстине. Но, сеньорес, моето име вие чухте, а аз как да ви наричам?
— Този е Големия орел, а другия — Падащата светкавица, Тибурсио — отговори Бенито вместо запитаните.
— Или Боа роз и Пепе Дормилон, както ни наричат белите — допълни по-големият голиат.
— Наистина ли? — попита Тибурсио, отстъпвайки изненадано.
— Наистина! — потвърди Боа роз.
— Приемете в такъв случай ръката ми, мешърз! С удоволствие я подавам на такива прославени мъже.
Съглеждайки младия растреадор, дон Естебан де Аречиса бе побледнял. А когато чу името Пепе Дормилон [32], стрелна с изпитателен поглед ловеца и се изтегли бързо в сянката. Остана там и когато трите животни бяха одрани и всички присъстващи се настаниха край огъня, за да чуят как се е удало на Тибурсио да плени Дяволите на саваната.
Растреадорът започна. Когато спомена името на хасиендерото, Кучильо попита:
— Дон Агустин Пена ли е бил? Ние възнамеряваме да отидем при него и да починем няколко дни в хасиендата Дел Венадо!
— Тогава ще яздя с вас. И аз смятам да отида при него!
Когато свърши, Боа роз и Дормилон му подадоха ръка.
— Чухме името ви да се споменава по тези краища, млади човече. Ако продължавате така, хората още повече ще заговорят за вас! Само че сте извършили изключително голяма грешка.
— Каква?
— Трябвало е непременно да угостите Дяволите с куршума или острието си, като по този начин щяхте да възмездите много злини и да предотвратите бъдещи беди. Вярно е, че човешката кръв е скъпоценна течност, но кръвта на тези двама мъже е драконова и не бива да бъде щадена. За пушката пък направо бих ви завидял, ако моята не беше също толкова добра. Само я дръжте здраво, защото съм твърдо убеден, че Ел Местисо ще дойде да си я вземе, а и още нещо заедно с нея — вашия скалп.
Кучильо се обърна към младия растреадор.
— Я кажете, Тибурсио, жив ли е още баща ви Марко Ареляно?
— Не. Вие познавахте ли го?
— Само съм слушал за него. Бил е изключителен гамбусино и сигурно ви е оставил добро наследство.
— Нищо повече от една малка бамбукова колиба.
— А майка ви?
— Тя също се спомина. Преди няколко дни я погребах.
— Как умря баща ви?
— Не зная.
— Наистина ли? Аз пък си мисля, че синът трябва да знае мястото, където е изгубил баща си.
Тибурсио хвърли един поглед към Кучильо. Въпросите му се сториха подозрителни и той реши да наблюдава този мъж.
— Баща ми беше гамбусино. Тръгваше натам, където се надяваше да намери злато, и се връщаше само за малко вкъщи. При поредното излизане изчезна безследно. Може би е станал жертва на индианци или на някое диво животно.