— Неговите пътувания никога ли не се увенчаха с успех?
— Ако беше успял, моето наследство сигурно щеше да е нещо повече от една бамбукова колиба.
— И вие избрахте неговия занаят?
— Да.
— Вие може би ще намерите също толкова малко като него. Присъединете се към нашата експедиция!
— Каква експедиция? Нищо не зная за нея.
— Този сеньор, дон Естебан де Аречиса, е организирал едно пътуване с изходен пункт Тубак и цел — територията на апачите. На него му е известен някакъв неизчерпаем плейсър, бонанса, каквито никой не е откривал досега, и тръгва с осемдесет мъже да я експлоатира. Вие сте златотърсач, ловец и растреадор и можете да свършите добра работа. Няма съмнение, че експедицията ще бъде успешна, а вие с един удар ще станете богат мъж.
Кръвта зашумя във вените на Тибурсио, но той с нищо не издаде мислите си.
— Аз се канех да отида при дон Агустин и да се предложа за вакеро, но кажете, наистина ли вярвате, че вашата експедиция ще има успех?
— Толкова е сигурно, както че седя тук до вас!
— Ще помисля. Давате ли ми време за размисъл до отпътуването ви от хасиендата?
— На драго сърце. И бездруго ще бъдем там заедно и скоро ще се опознаем.
Кучильо се надигна, за да събере дърва за огъня. Дон Естебан също се измъкна в мрака. На известно разстояние от огъня те се срещнаха.
— Каква странна и изненадваща среща, а, сеньор?
— Много изненадваща. Вие наистина добре го разпитахте. Убеден съм, че не знае нищо за бонансата. Марко Ареляно е умрял, без да остави информация на жена си и сина си. Вашият нож добре и навреме му е видял сметката!
— Моят нож? Да не би ваша милост да иска да каже, че аз…
— Я стига, разказвайте басните си другиму, само не на мен! Убеден съм, че още боравите добре с острието, както навремето в замъка Еланчове.
— Дон Естебан! Нали щяхме да се познаваме едва от Ариспе?
— Вярно, но се появи причина, която може да ни принуди да се върнем към миналото.
— Каква би могла да бъде тя?
— Разгледахте ли внимателно този Тибурсио Ареляно?
— Струва ми се, да..
— Не намерихте ли някаква прилика?
— Хм, по дяволите, за това не помислих! Той наистина има почти същите черти като вашите, когато бяхте на неговата възраст или най-много няколко години отгоре.
— Аз веднага забелязах. Сравнете възрастта му с годините, които изминаха от онази нощ.
— Съвпада. Но възрастта и приликата не са непогрешимо доказателство, може да са просто случайност.
— Ами резката на бузата?
— Има ли я той?
— Има я, макар и едва забележима. Времето почти напълно е заличило белега от леката рана.
— Аз бях седнал така, че не можах хубаво да го огледам. Но щом наистина има белег, то няма съмнение. Какво ще предприемете?
— Той трябва да умре.
Надменният мъж изговори тези думи толкова спокойно, сякаш се касаеше за смъртта на някое вредно, досадно насекомо. — Да умре? Как?
— Това си е ваша работа — досущ като навремето, когато възложих на Хуан да оцвети острието си в червено.
— Да, бедният Хосе твърде дълго се колеба дали да го стори. И за жалост трябваше да си плати, защото оня проклет мигелет му тегли куршума.
— Вие бихте ли познали мигелета?
— Не. Та нали го видях в тъмното и само за кратко.
— Той седи там до огъня.
— Там… до огъня? — запита Кучильо, предишният Хуан, като от изумление разтвори широко очи.
— Да.
— Кой е?
— Пепе Дормилон, Падащата светкавица. Той и в Еланчове се казваше Пепе Сънливеца, а и външността му не може да ме измами. Той е мъжагата, осъден на каторга в Сеута, който по необясним начин успя да избяга.
— И вие не се лъжете?
— Абсолютно невъзможно.
— Каква знаменателна среща! Какво ще правим?
— Трябва непременно да се отървем от него.
— Трудничко ще стане тая работа. Двамата исполини са опасни мъже. С човек, който търчи подир ягуар посред нощ, за да го уцели в дясното око, не е лесно да се справиш.
— Хитростта често е много по-ценна и от най-голямата физическа сила. Аз ще обмисля нещата, а сега да се връщаме, защото едновременното ни отсъствие лесно може да събуди подозрения.
Дон Естебан се върна при лагерния огън и се намести на място, където светлината от пламъците не можеше да достига лицето му.
Двамата ловци, по-калени от мексиканците, лежаха един до друг встрани от огъня. Когато другите заспаха, те все още бяха будни.
— Защо искаш да потеглим толкова бързо, Пепе?
— Санта Лаурета, това е необикновена история! Знаеш ли кой е тоя дон Естебан де Аречиса?